Анди Макдермът - Свещената крипта

Той поклати глава.

— Може да са просто каменни пластове.

— Да, знам. И ако са били използвани за сеитба, то ще да е било преди много време — ужасно са ерозирали. Но все пак е интересно предположение.

— Зависи каква е представата ти за интересно.

— Я замълчи там.

Щом главоболието на Нина отшумя, те потеглиха отново. Над тях се издигаше хребетът, колосална каменна стена. От близо „прорезът“ се оказа дълбок проход. Еди го огледа през бинокъла си.

— Има път до него. Доста е стръмен и има много завои, но според мен ще се справим без да се налага да се връзваме.

— Ще го стигнем ли преди да започне да вали? — попита Кит.

Еди погледна към небето. Облаците се бяха сгъстили още повече.

— Сигурно не. Но пък може да се окаже не чак толкова зле. Вятърът не е много силен.

— Да се надяваме, че ще си остане така — каза Нина.

Поеха по стръмния път към прохода. След около половин миля спряха, за да похапнат. Минаваше обяд; оставаха само пет часа до залез-слънце. Отпочинали и нахранени, тримата ускориха крачка, докато не стигнаха до края на пътеката.

Слънцето се беше скрило зад един облак, температурите падаха. Нина осъзна, че облаците се сгъстяват все повече. Върховете на Кедарнат вече не се виждаха, а горната част на прохода се губеше в оловна сивота. Докато гледаше, край нея прелетя самотна снежинка. Възможно бе да е случайност… но после се появи още една. И още една.

— Мамка му — промърмори Еди, когато снеговалежът се засили. Той се опита да открие криволичещата пътека. — Имаме да изкачваме още сто метра, а горе няма къде да намерим убежище в случай, че нещата загрубеят. Трябва или да се върнем долу и да изчакаме да спре, или да се изкачим на върха въпреки времето.

— Ще успеем ли да се изкачим догоре? — попита Нина.

— Не знам. — Еди огледа облаците. — Ако вятърът не се засили, бихме могли, но… — Той сви рамене. — Зависи колко силно искаш да видиш какво има там горе.

— Времето ни притиска — напомни му тя. — Ако семейство Коил направят връзката с Кедарнат, те също ще потеглят насам — и то най-вероятно с хеликоптер.

— Лошото време ще попречи на хеликоптера, също както и на нас. Щом не можем да се качим там, и те няма да могат.

— Но когато се проясни, те ще могат да отлетят право до върха. — Нина погледна към криволичещата пътека. — Ако смяташ, че рискът е твърде голям, тогава… ще изчакаме, докато времето се пооправи — каза неохотно тя. — Но ако смяташ, че ще успеем, то трябва да опитаме. Възможно е Криптата на Шива да се намира от другата страна на прохода. А може и да е вътре в него.

— Страхотно, накарай съпруга си да вземе решението на живот и смърт… — Еди отново огледа прохода. — Добре, ще опитаме. Имаш ли нещо против, Кит?

— Щом смяташ, че ще успеем, аз ти вярвам. — Той се усмихна. — Изглеждаш ми като човек, който знае какво прави.

— Боже, ще ми се това да е истина. Добре, да тръгваме. Внимавайте.

Еди ги поведе нагоре, проверявайки скалата под снега с алуминиевия си пикел. Около тях се вихреха големи снежинки, поривите на вятъра ги запращаха в лицата на катерачите.

Нагоре пътеката се стесняваше, стръмният склон преминаваше в гола скала. Беше рано следобед, но надвисналите мрачни облаци оставяха впечатлението, че е вечер. Снегът се засили и пейзажът под краката им се потопи в мрачно сиво море. Проходът едва се виждаше през заблуждаващите ги снежни вихри.

Продължаваха да се изкачват. Не след дълго алпинистките пикели станаха непотребни, трябваше да се вкопчват с ръце в скалата, за да не се изпуснат. На края на поредния завой по зигзагообразната пътека, Еди спря и се взря, примижавайки, в сипещите се снежинки.

— Има още малко, но пътят се стеснява и ще се наложи да извадим малко клинове и да се вържем. Това ще ни забави, но пък ще бъде по-сигурно. — Той се обърна и погледна към планината Кедарнат — и изражението на лицето му се промени. — Чакайте, мамка му! Трябва веднага да се изкатерим догоре, и то бързо!

Нина погледна.

— Защо, какво има? — Над върха беше надвиснал тъмен облак, който се беше накривил надолу по склона като ръка, вдигната в нацистки поздрав.

— Идва буря! Този облак се нарича облак — знаменосец и когато е наклонен така, означава, че вятърът наистина е много силен.

— За каква сила говорим? — попита нервно Кит.

— Седемдесет, осемдесет мили в час — това си е шибана буря и тя идва право към нас! Размърдайте се! — Той тръгна бързо нагоре по пътеката.

— Мърдам де, мърдам! — извика Нина, пристъпвайки странично по тесния перваз толкова бързо, колкото смееше. Кит вървеше зад нея. Вятърът се засили, пронизителното му свистене ги смразяваше.