Анди Макдермът - Свещената крипта

— Ти си сега! — каза Еди на Кит. Индиецът отвърна нещо, но вятърът отвя думите му. Еди се наведе, за да му направи стъпало със замръзналите си ръце. С подгъващи се крака, Кит се оттласна към тесния отвор.

Еди скочи нагоре след него, но ръбът на малката пещера беше хлъзгав от леда. Безполезните му измръзнали ръце не можаха да се хванат за него. С последни сили Еди задраска по стената, забивайки ботушите си в леда.

Свлече се в процепа, като едва не събори Кит. Пещерата беше по-дълбока, отколкото си беше представял; те се придвижиха навътре в тъмнината, снежните вихри се вкопчваха в тях в последен опит да спрат бягството им, докато най-накрая свирепият вятър утихна.

— Благодаря — изпъшка Еди и получи леко изпъшкване в отговор. Той забеляза Нина напред в мрака и се завлече до нея. — Помогни ми… с печката.

Тя свали раницата му и я отвори. Минута по-късно парафиновата печка беше запалена. Те струпаха раниците си на входа, за да блокират вятъра. Тримата се скупчиха около печката и Еди започна да масажира ръцете на Нина през ръкавиците.

— Не се опитвайте да се стоплите твърде бързо — предупреди ги той. — Първо си възстановете циркулацията на кръвта.

— Дали ще получим измръзване? — попита разтревожено Нина.

— Не мисля, че ще се наложи да режем пръсти, но няма смисъл да рискуваме. Усещаш ли нещо?

— Да. Навсякъде ме бодат топлийки.

— Ако щеш вярвай, но това е добре. А ти, Кит?

Кит размърда пръстите си.

— Вече съм по-добре. Освен това мисля, че всички пръсти са си на мястото…

— Страхотно. Тогава да видим къде се намираме. — Той порови из раницата си за фенерчето.

Нина раздразнено примигна, когато лъчът на фенерчето я заслепи, преди да се плъзне по каменните стени, които продължаваха все по-навътре.

— Докъде ли стига? — На около десет метра по-нататък проходът се изгубваше от погледа им.

— Не знам. Но мисля, че си намерихме добро място, където да изчакаме да премине бурята.

Тя погледна пода, който беше покрит с пясък и чакъл.

— Прилича ми на наносен слой. Сигурно е донесен от водата по време на пролетното топене на снеговете.

— Не знаех, че си и геолог — каза Кит.

— Това са все полезни неща за археолозите — помагат ни да разберем на каква дълбочина може да са заровени нещата. — Тя взе фенерчето от Еди и огледа стените. — Но пък откъде идва водата? Сигурно някъде има отвор.

Тя се надигна, сякаш се канеше да пропълзи надолу по коридора, за да разследва, но Еди я дръпна обратно.

— Ей! Първо трябва хубаво да се стоплиш. Може и да похапнем нещо, докато сме тук.

— Ами щом трябва… — Те се усмихнаха един на друг, след което Еди бръкна в раницата за провизии.

След половин час се бяха по съвзели и бяха готови да тръгнат. Нина беше поела водачеството.

— Продължава зад този ръб — докладва тя, осветявайки скалата с фенерчето.

— Още колко? — попита Кит.

— Не знам — все още не се вижда краят. Но пък става по-широк. — Тя продължи да върви напред.

— Боже, намали малко — оплака се Еди. — Нали не сме намерили Криптата на Шива… — Гласът му секна.

— Да не би да мислиш… — рече Кит с ококорени очи.

— С нейния късмет не бих се учудил. Хайде! — Той тръгна напред по тесния коридор, следван от Кит.

Двамата настигнаха Нина. Тунелът наистина се разширяваше — и ставаше по-висок.

— Виждам дневна светлина — каза тя. Върху стените пред тях танцуваха сивкави сенки.

Еди свали качулката си.

— Тук няма вятър. — Това не беше съвсем вярно — той усещаше лек полъх върху зачервените си от студа бузи — но това не можеше да се сравни с вихрите в другия край на тунела. Оставаше им още един завой, но слабата дневна светлина вече се забелязваше ясно зад него.

— Тук се разширява още — каза Нина. Еди и Кит стигнаха завоя и застанаха от двете й страни.

Всички замръзнаха от изненада.

— Е, дявол да го вземе… — прошепна Еди, след като огледа невероятното място. — Мисля, че я намерихме.

Накрая на тесния каньон, който прорязваше хребета, се виждаше пещера. Тук снегът се сипеше спокойно, а не се вихреше от бурята. Единственото, което се виждаше от небето, беше една назъбена сивкава линия.

Но тримата бяха изгубили интерес към времето.

В почти отвесните стени на долината бяха изсечени балкони, украсени със скулптури, колони и ниши, с десетки сводести входове към стаи. Сложната архитектура несъмнено беше индуска, от стените се взираха лица на богове, които изглеждаха ужасно древни. Ерозията на времето бе взела своето, повечето от скулптурите бяха повредени и имаха липсващи секции, големи части от терасите се бяха срутили, разбивайки пода под тях и засипвайки долината с натрошени отломки.