Крис Картър - Екзекуторът

— Точно така е било — потвърди Бриндъл. — Както вече споменах, на максималната степен огънят трябва да е бил като горски пожар. — Той посочи камината. — Жената е била само на трийсетина сантиметра от него. Сигурен съм, че убиецът е контролирал горещината и е изтезавал жертвата. А що се отнася до лицето й… — Криминалистът колебливо поклати глава. — Виждал съм много жертви на изгаряния, но не и такова чудо. Кожата на лицето й се е набръчкала в разтопени бучки като свещ на вечеря.

— Възможно ли е убиецът да е използвал катализатор? — попита Хънтър.

— Според мен това е единственото обяснение — съгласи се Бриндъл.

— Нещо като олио за готвене?

— Олио? — недоверчиво повтори Гарсия.

Майк наклони глава и повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Кой знае?“

— Ще трябва да изчакате аутопсията и лабораторните резултати, за да бъдете сигурни, но нещо е помогнало на кожата на лицето й да изгори по този начин и да изглежда така. Само огънят и горещината не могат да причинят това. — Огледахме цялата къща, Робърт. Намерихме само толкова кръв. — Криминалистът посочи малката локва под стола. — Ако е същият извършител, който е убил свещеника преди няколко дни, този път няма ритуал. И да е имало, със сигурност не е включвал кръв. Сякаш е действал съвсем друг убиец. Методът му е напълно променен.

Хънтър кимна, но не видя смисъл да разкрива пред Майк какво са открили в дневника на отец Фабиан.

— Отпечатъци?

— Все още не сме намерили отпечатъци, само няколко влакна, но те може да са отвсякъде в къщата. Тук има много черги, килими, завеси и тапицерия.

Робърт обиколи стаята и огледа мебелите, търсейки нещо необичайно, но не откри нищо.

— Кой друг видя числото на гърба на жертвата?

— Само хората в тази стая — увери го Бриндъл. — Двамата детективи от Малибу решиха да чакат, докато развържем трупа. Не изглеждаха много добре.

— И не си им казвал, че това е причината ние да сме тук.

— Не. Казах им, че черепът, който намерихме в камината, е причината да поискам вие да разгледате случая.

— Нека си остане така. — Хънтър се приближи до вратата. — Открихте ли дрехите и чантата й?

— Още не, но няма да се изненадам, ако убиецът ги е взел.

Робърт затвори вратата на апартамента си, облегна се на нея и затвори очи. Главоболието, което беше започнало в къщата в Малибу, се бе засилило, докато се връщаше у дома, и сега имаше чувството, че в черепа му се е събудил плъх, изпаднал в паника, и се опитва да излезе през очите му, като ги изгризе.

Противната смрад на изгоряла плът, беше успяла да проникне през гащеризона и се бе просмукала в дрехите му. Горчивият мирис, толкова силен, че стомахът му се бунтуваше, пареше в очите му и непрекъснато го караше да се задавя. Нуждаеше се от душ, при това незабавно.

Той се съблече бързо. Грабна черен чувал за боклук от кухнята и натъпка дрехите си в него. Знаеше, че колкото и да ги пере и колкото и прах за пране да използва, никога няма да се отърве напълно от миризмата.

Влезе в банята, пусна гореща вода, колкото можеше да издържи, подпря се на белите плочки и се остави водата да облива главата, раменете и врата му. Когато спря водата, кожата му беше станала тъмнорозова, а възглавничките на пръстите — меки и набръчкани. Изхаби почти цял сапун, но още усещаше вонята. Знаеше, че гадната миризма не е по кожата му, а се е впила в ноздрите му и не може да я премахне. Засега единственото решение, което можа да измисли, беше да вцепени съзнанието си.

Хънтър изгълта първите две чашки на един дъх. Третата доза беше двойна. Сложи си кубче лед и изпи уискито бавно и на малки глътки.

Беше късно, но знаеше, че сънят граничи с невъзможното. Вече му беше трудно да заспи дори в обикновен, лишен от събития ден.

Крачи из стаята известно време и после спря пред прозореца на всекидневната. Застана там и се втренчи в безлюдната улица. Мислеше напрегнато. Нищо не се връзваше.

Малцовото уиски, изглежда, свърши работа, що се отнасяше до мириса на изгоряла плът, но все още имаше чувството, че главата му е като тиктакаща бомба. Хапчетата против главоболие не му действаха, затова той отхвърли идеята веднага щом му хрумна. Таблетките обаче му напомниха за нещо друго, от което пулсът му се учести — Моника, момичето, което беше дошло в участъка.

През годините Хънтър беше видял много луди хора и шарлатани, всичките убедени, че могат да заведат полицията до неоткрит труп или изплъзващ се убиец, но нещо му подсказваше, че този път случаят не е такъв.