Крис Картър - Екзекуторът

В Моника имаше нещо различно. Робърт съзря в очите й убеденост, каквато не беше виждал в никой друг от така наречените ясновидци. Тя не търсеше безплатна реклама или внимание. Дори изглеждаше уплашена, сякаш разговорът с полицията ще я разкрие на нещо или на някого, от когото бяга.

Хънтър въздъхна дълбоко и прокара пръсти през мократа си коса. Думите на Моника още отекваха в съзнанието му. „Хелън… Ти не си бил виновен.“

— От къде може да знае? — попита на глас той. — Никой не знае.

Робърт почувства, че отново го обзема предишната унищожителна вина, и изпи останалото уиски на една голяма глътка. Алкохолът опари гърлото му и тогава си спомни последното нещо, което Моника му каза:

„Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“

Хънтър се беше облегнал на колата си на пустия паркинг на Окръжната лаборатория по патоанатомия и бе пъхнал ръце в джобовете на якето си. Денят беше ясен, но студен за Лос Анджелис. На предния капак на стария му буик стоеше чаша безвкусно кафе, купено от автомат на бензиностанция. Часът беше седем и десет. Доктор Уинстън му се беше обадил преди половин час и му бе съобщил, че вече е приключил с аутопсията на новия труп.

Робърт чакаше от пет минути, когато Гарсия пристигна и спря до него. Докато партньорът му слизаше от хондата „Сивик“, Хънтър забеляза зачервените му очи и бледото му лице.

— Виждам, че не съм единственият, който не е спал тази нощ — каза и протегна ръка към чашата с кафето.

Карлос поклати глава.

— Изплаших до смърт Ана.

— Защо?

— Обадих й се вчера да й кажа, че ще се прибера късно, но тя реши да ме чака да вечеряме заедно.

— Много мило. — Хънтър отпи от кафето и направи кисела физиономия.

— Върнах се у дома. Ана беше в кухнята. — Гарсия закопча палтото си. — Щом ме чу, че влизам, тя сложи две пържоли в тигана. Цвърченето и миризмата на пържено месо ме блъснаха като тежкотоварен камион и аз повърнах на пода в кухнята.

— По дяволите! Това не е хубаво.

Тръгнаха към сградата на Окръжната лаборатория по патоанатомия.

— Разбира се, не й казах за разследването. — Карлос млъкна и отмести косата от очите си. — Роден съм в Бразилия, Робърт. Израснал съм с пържоли. Това е любимата ми храна.

— Какво обясни на Ана?

Гарсия се засмя напрегнато:

— Измислих някаква глупост за стомашен вирус, който се разнася в участъка.

— Тя повярва ли ти? — Хънтър повдигна вежди.

— Не, по дяволите. Ана е умна и не се връзва лесно, но се престори, че ми вярва.

Робърт му се усмихна с разбиране.

— И това не е всичко. Трябваше да се изкъпя. Проклетата смрад беше навсякъде по мен като акне по лицето на тийнейджър и съм сигурен, че и Ана я долови. Не вечерях и се заключих в банята за около час.

Кожата ми се зачерви от търкане, но миризмата остана. — Той доближи дясната си китка до носа си.

— Не миришеш — заяви Хънтър, без да се впуска в подробности.

— И после се хвърлях и мятах в леглото — продължи Гарсия. — Не само че не заспах, но и държах и Ана будна цяла нощ. Знам, че започвам да я плаша, Робърт. Тя още не е преживяла случилото се по време на разследването на Ангела на смъртта.

Двамата стигнаха до главната сграда. Пазачът ги пусна да влязат и им каза, че доктор Уинстън ги чака в зала за аутопсии 2-А. Те облякоха престилки и Карлос пъхна в устата си две таблетки антиацид, а после се отправиха към залата в дъното на коридора. Съдебният лекар седеше до масата с микроскопа и прелистваше докладите с резултатите. Раменете му бяха прегърбени, а косата — разрошена.

— Цялата нощ ли прекара тук, докторе? — попита Хънтър и затвори вратата.

Патоанатомът бавно вдигна глава.

— Почти. — Той им се усмихна вяло и се приближи до масата от неръждаема стомана, върху която лежеше трупът на жената.

Хънтър и Гарсия сложиха хирургични маски и го последвах.

— Имаме работа с… — Доктор Уинстън млъкна и поклати глава, сякаш думите не бяха достатъчни да го опише. — Шедьовър на злото. Убиецът трябва да ненавиждал тази жена.

Тялото на мъртвата жена беше положено на масата за аутопсии и Робърт видя размера на пораженията й по-ясно.

— Според мен тя вероятно е била в безсъзнание, когато е била завързана за стола — обясни патоанатомът, — но няма подутини по главата.

— Упоена ли е била?

— Това е логичният извод. Все още чакам резултатите от лабораторията, но съм сигурен, че убиецът не е използвал силен интравенозен опиат.

— Защо? — попита Карлос.