Крис Картър - Екзекуторът

— Точно така — кимна Си Джей. — Знаете протокола. Следобед в участъка беше получено искане да изпратим екип и да проверим какво се е случило. И след това… — Той бавно поклати глава, без да довърши.

— И след това настана хаос, по дяволите — поде мисълта му Мартин. — Случилото се тук е проклето безумие. Някой много е мразел госпожица Райли.

— Как ние се вместваме във всичко това? — попита Робърт.

— И аз това се чудя — добави Карл ос.

— Криминалистите — отвърна Си Джей. — Щом дойдоха тук и огледаха трупа, главният агент заяви, че трябва да се обадим на отдел „Убийства“ и да попитаме за вас двамата. Случаят очевидно е свързан с онзи, който вече разследвате.

— Майк Бриндъл ли е главният агент на криминалистите?

— Да — отвърна Мартин.

— Жертвата е Аманда Райли, така ли? — настоя Хънтър.

Мартин и Си Джей се спогледаха нервно.

— Не можем да кажем.

— Е, добре, нека погледнем. — Робърт разбра, че няма да получи повече отговори във фоайето.

Си Джей се усмихна, когато забеляза, че Хънтър и Гарсия са в бели гащеризони, но не са си сложили хирургични маски.

— Горещо ви препоръчвам да си сложите маските. И се надявам, че обядът ви е доставил истинско удоволствие, защото вероятно ще го върнете в устата си веднага щом влезете там.

— Си Джей е прав — иронично кимна Мартин. — Усетихте ли страшно неприятния букет от миризми във въздуха, който дразни стомаха? — Той не дочака отговор. — Тук вътре миризмата е непоносима.

Хънтър и Гарсия се намръщиха, но послушаха съвета на другите двама детективи и си взеха хирургични маски.

— От там. — Мартин посочи вратата, през която беше влязъл Си Джей. — Има кръгло фоайе. Минете през вратата вдясно от стълбището и отидете до дъното на коридора. Няма да я пропуснете. Навсякъде има криминалисти.

Те стигнаха до последната врата и пристъпиха в кошмар.

Стаята беше голяма и обзаведена с изящни канапета и други модерни мебели. Майк Бриндъл и трима други криминалисти я обработваха.

Робърт почувства парене в очите. Не беше сигурен дали е причинено от противната и отблъскваща миризма или от онова, което видя.

Тялото на Карлос потрепери конвулсивно, докато полагаше усилия да не повърне. След миг изскочи от стаята.

— Боже мой! — Робърт затвори очи.

Отначало Моника не знаеше защо каза онези думи на детектив Хънтър. Те сами се отрониха от устата й, сякаш тя не се контролираше какво говори. Но само минута след като Хънтър и Гарсия излязоха от стаята за разпити, момичето получи отговор.

Същото чувство за гадене, което преди няколко дни бе изпитала на Юниън Стейшън в Лос Анджелис, се появи отново, този път по-силно.

В стомаха й сякаш се развихри ураган и зрението й се замъгли. Голямото едностранно огледало пред нея се замени със зърнести, проблясващи образи. Тя примига няколко пъти и отчаяно се опита да ги прогони. Не искаше да ги вижда и да бъде участничка във видението, но нямаше избор. Виденията продължиха само няколко секунди, но това беше достатъчно.

Образите избледняха и Моника се разтрепери и се разплака. Дишаше бързо, задъхано и като в транс повтаряше: „Моля те, недей!“

След две минути дишането й се нормализира и след още две престана да трепери. Стана, като се олюляваше и се втренчи в отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасно. Косата й беше разрошена, кожата — суха и лишена от грижи, липсата на сън напоследък личеше в уморените й очи. Нямаше червило и белегът на устните й изпъкваше още по-забележимо. Палтото й беше мръсно и старо и леко прокъсано на ръкавите. Нищо чудно, че двамата детективи я гледаха така, сякаш беше наркоманка, останала без дрога, която търси внимание.

— Какво правя тук? — прошепна тя на себе си, сякаш се събуждаше от странен сън на непознато място. — Трябва да съм луда, ако си въобразявам, че някой ще ми повярва.

Моника погледна часовника си и се запита какво да прави. Детективът каза, че ще изпрати полицай да запише показанията й, но все още не беше дошъл никой. Може би това беше знак, че няма да помогне нито на тях, нито на себе си, като разкаже отвратителните неща, които вижда.

Дълбоко в душата си се надяваше, че ако помогне на някого от хората, които виждаше да страдат, образите ще изчезнат и отново ще заживее нормално, но започна да изпитва съмнения, докато седеше сама в стаята за разпити.

— Трябва да се махна от тук. Това е лудост — изрече на глас и погледът й се спря на визитната картичка на детектив Хънтър на масата.