Крис Картър - Екзекуторът

— Не се опитвам да ви губя времето, детектив — твърдо, заяви тя, щом видя, че Гарсия не й повярва.

— Оценяваме това — отвърна той със същия тон, но Моника остана невъзмутима.

— Случва се, независимо дали го вярвате или не, детектив. За жалост се случва с мен. Аз виждам страданията на другите хора. Виждам болката и сълзите им и какво ги натъжава. Това не е дарба, а проклятие, от което се страхувам да затворя очи нощем. Не искам да бъда тук. Не съм ходила в полицията досега, но наистина мисля, че мога да помогна.

Момичето отново се втренчи в Хънтър.

— Хелън… — прошепна. — Ти не си бил виновен.

Робърт озадачено повдигна вежда.

— Моля?

— Ти само искаше плачът да спре… А тя искаше само болката да премине. Ти направи каквото мислеше за правилно. Онова, което тя те помоли. Избави я от болката. — Моника поклати глава. — Вината не беше твоя.

Хънтър се вцепени. Очите му се вторачиха в тъмнокосата девойка пред него. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, когато в съзнанието му нахлуха спомени от миналото.

Карлос усети промяната в партньора си, но преди да успее да каже нещо, капитан Барбара Блейк отвори вратата на стаята за разпити.

— Момчета, по-добре тръгвайте — рече, без да обръща внимание на Моника. — Убиецът, изглежда, е погубил още една жертва.

Робърт вдигна глава.

— Нашият човек?

Блейк кимна.

— В Малибу.

Гарсия скочи от стола.

— Благодаря ти, че дойде — каза той на Моника и бързо излезе от стаята.

Хънтър се обърна към девойката:

— Ще помоля някой полицай да запише показанията ти. — Остави визитката си картичка на масата пред нея.

— Детектив — извика тя, когато Робърт стигна до вратата. — Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.

Хънтър седеше и мълчаливо гледаше през стъклото, докато Гарсия караше по Холивуд Фрийуей. Над Лос Анджелис вече беше паднала нощ а с нея и дъжд — не типичният порой, а равномерен, досаден, характерен за Англия ръмеж. Небето беше покрито със сиви облаци.

Робърт леко масажираше мястото между веждите си с показалец и беше съсредоточил вниманието си върху капките дъжд по страничното стъкло на колата. Мислите му бяха заплетени в стегнат възел и той усилено се мъчеше да ги разплете. Само за половин час целият характер на случая се беше променил. Сега, след като знаеха за кошмара на отец Фабиан, можеха да отхвърлят идеята, че убиецът е извършвал ритуал. Хънтър беше сигурен, че случилото се преди няколко дни в църквата „Седемте светии“ не е било ритуал. Убиецът бе превърнал в реалност съня на свещеника, но защо?

Карлос внимаваше в пътя, но беше забелязал промяната в настроението на партньора си в стаята за разпити. Нещо в думите на момичето бе въздействало на Робърт.

— Може ли да те питам нещо? — предпазливо се обади Гарсия.

— Питай — отвърна Хънтър, без да отмества поглед от стъклото.

— Коя е Хелън?

— Моля?

— Моника… — Карлос потърси подходяща дума, — момичето екстрасенс, с което разговаряхме преди малко, спомена името Хелън и каза, че ти не си бил виновен. Коя е Хелън?

Робърт затвори очи.

Гарсия знаеше, че не трябва да го притиска да отговори, и не наруши мълчанието.

— Майка ми — най-сетне отвърна Хънтър и отново насочи вниманието си към стъклото. — Майка ми се казваше Хелън.

Той беше само на седем години, когато това се случи, но спомените, които сега нахлуха в съзнанието му, все още бяха ярки.

Робърт седеше сам в стаята си и гледаше проливния дъжд, който барабанеше по прозореца. Обичаше Дъжда, особено проливния. Силният шум почти заглушаваше плача и стенанията от болка, които се чуваха от съседната стая. Той беше попитал баща си защо лекарите не направят нещо, защо не я вземат в болница и не я накарат да се почувства по-добре.

— Не може да се направи нищо повече отговори баща му с насълзени очи, сложи две таблетки до чаша вода и после скри шишенцето с лекарството дълбоко навътре в най-високия шкаф в малката им кухня.

— Не може ли да й дадем повече хапчета, татко? Те облекчават болката й. Тя не плаче толкова много, когато ги взима.

— Не, Робърт — нервно отвърна баща му. — Твърде много няма да й се отразят добре.

Той трябваше да се грижи за нея, когато баща му не беше у дома, а по онова време баща му работеше нощем.

През нощта винаги беше по-лошо. Писъците й звучаха по-силно, а стенанията й бяха по-болезнени.

Всеки път го караха да трепери — но не както когато му беше студено, а напрегнато треперене, което идва дълбоко отвътре. Болестта й донесе много болка и му се искаше да направи нещо, за да й помогне.