Крис Картър - Екзекуторът

Хънтър се замисли и после бавно вдигна глава.

— Гледаш го от погрешен ъгъл, Карлос. Отец Фабиан не е сънувал смъртта си, а убиецът е знаел за кошмара и е решил да го превърне в реалност.

— Слушай по-нататък. — Гарсия се наведе над дневника. — „Не съм казал на никого за онази вечер в парка, нито за сънищата, които ме измъчват.“

Хънтър мълча няколко секунди, докато създанието му обмисляше фактите и обработваше онова, което Гарсия беше прочел. Загадъчен кошмар бе измъчвал и плашил отец Фабиан в продължение на двайсет години. Кошмар, който някой си беше направил труда да превърне в реалност.

Карлос заговори пръв:

— Убиецът може да е прочел дневника, но послушникът каза, че никой не е влизал е взлом, нито е имал достъп до стаята на свещеника. — Той стана, приближи се до прозореца и го отвори широко. В кабинета не беше задушно, но Гарсия изведнъж изпита потребност от свеж въздух.

Робърт въздъхна:

— Мисля, че убиецът не е разбрал за кошмарите от дневниците.

— Защо? Ние научихме за тях от там.

— Да, но ние сме двама. — Хънтър отново се облегна на стола. — Четохме почти непрекъснато три дни. Колко дневника прегледахме, преди ти да попаднеш на страниците, които разказват за съня?

— Няколко — призна партньорът му и бавно прокара ръка по лицето си.

— Убиецът се е нуждаел или от много късмет, или от много време, без никой да го безпокои, докато открие написаното за кошмара, както направихме ние. И ако случаят е такъв, защо не е взел дневника? Защо го е оставил? Дневниците Не са номерирани и нямат дати. Нямаше да разберем, че някой от тях липсва.

— Тогава как? — Гарсия спря пред бюрото на Робърт и сложи ръце на кръста си.

— В дневниците няма дати. — Хънтър посочи тетрадките на бюрото си. — Свещеникът може да е написал онова, което ти прочете, миналата седмица или преди пет години.

Карлос схвана насоката на мислите на партньора си.

— Смяташ, че отец Фабиан е казал на някого, след като е описал съня си.

Робърт кимна.

— Кошмарът очевидно е дошъл в повече на свещеника, който е опитал терапията със записването, но това не е имало резултат.

— Затова следващият логичен етап е бил да премине едно ниво по-нататък и да каже на някого — заключи Гарсия и Хънтър се съгласи.

Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и той вдигна слушалката преди второто позвъняване. Докато слушаше, на лицето му се изписа безпокойство.

— Слизаме веднага.

— Какво става? — попита Карлос.

— Дошъл е някой, който иска да говори с нас.

— За какво?

— За убиеца на отец Фабиан.

Момичето нямаше двайсет години и седеше само в една от стаите за разпити на втория етаж. Хънтър и Гарсия го наблюдаваха през едностранното огледало в съседната стая.

Девойката би могла да бъде привлекателна, но беше ясно, че външният вид не е най-важното нещо в живота й. Разрешените й кестеняви коси падаха на раменете й прекалено небрежно. Хубавите й, големи кафяви очи бяха зачервени. Нямаше грим и лицето й беше бледо. Дългото й зимно палто бе виждало и подобри дни.

— Тя е още хлапе — отбеляза Робърт и се намръщи. — Коя е? — обърна се към полицая, който пръв бе разговарял с момичето и го беше завел в стаята за разпити.

— Каза, че името й Моника, но не е необходимо да си експерт, за да разбереш, че е измислено.

— И твърди, че има информация за убийството в католическата църква „Седемте светии“?

Ченгето кимна.

— Настоява да говори само пред детективите, които водят разследването. Опитах се да взема показанията й, но тя отказа. — Той придоби несигурен вид.

— Нещо друго? — попита Робърт, който долови смущението му.

— Нещо в нея… — Полицаят погледна единия детектив и после другия. — Плаши ме.

Карлос се приближи до едностранното огледало и се втренчи в девойката. Тя изглеждаше уплашена.

Моника вдигна глава, когато двамата детективи влязоха в стаята за разпити. Погледът й подмина Гарсия и се спря на Хънтър.

— Здравей — сърдечно й се усмихна той и протегна ръка. — Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.

Тя стана, усмихна се и се ръкува с тях, като задържа ръката на Робърт малко по-дълго.

— Аз съм Моника. — Гласът й беше нежен, но в него се долавяше тъга.

— Само Моника? — попита Карлос и леко повдигна вежди.

Момичето прехапа устни и отново насочи разтревожения си поглед към Хънтър.

— Всичко е наред — каза той с утешителен тон. — Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Кимна към партньора си. — И аз предпочитам да ме наричат с малкото ми име. Така е много по-неофициално, нали?