Крис Картър - Екзекуторът

Когато следващия месец менструацията й не дойде, Сюзан не се притесни много, но скоро започна да й прилошава сутрин, да се уморява лесно и гърдите й станаха болезнено чувствителни.

Ясек, бащата на Сюзан, беше човек със старомодни разбирания и вярваше в подчинението, уважението, честта и преди всичко в чистота на кръвната линия. Тя знаеше, че няма начин баща й да я разбере. Нямаше значение, че е влюбена. За него тя беше опозорила и опетнила фамилното име по възможно най-лошия начин. Реши да не чака реакцията му.

С провинциалната си наивност вярваше, че онази нощ Кул Рокс й е казал истината, че си пада по нея. Сюзан мислеше, че той ще се зарадва да я види отново и дори ще се развълнува, че ще става баща. Тя имаше достатъчно пари, спестени от работата й в местната книжарница, за да отиде в Лос Анджелис. Щеше да намери Кул Рокс и заедно щяха да решат какво да правят. Но адресът, който той й беше дал, не съществуваше, а телефонният номер беше на китайски ресторант. Четири седмици по-късно в обществена тоалетна в станция на метрото в Източен Лос Анджелис Сюзан сама си направи аборт.

Тя остана в Лос Анджелис. Беше твърдо решила да сбъдне поне една от мечтите си. Намери си работа в закусвалня в Линуд и следобед ходеше на прослушвания за мюзикъли. Сюзан имаше страхотен глас, силен и леко потреперващ, но й липсваха актьорските й умения. Веднага щом можа да си го позволи, започна да взима уроци и след пет години усилията й дадоха резултат.

„С удоволствие ви съобщаваме, че сте избрана в новия състав на «Във висините» мюзикъла на Бродуей.“

Сюзан не се умори да чете изречението. Писмото пристигна сутринта и оттогава тя беше на седмото небе. По ирония на съдбата „Във висините“ беше шоу за преследване на мечти и намиране на нов дом на друго място.

Почукването на вратата я стресна. Тя не очакваше никого, особено в този час. Сюзан открехна вратата на малкия си апартамент в Дауни и очите й се разшириха от изненада.

— Мили боже!

— Познавате ли този човек? — попита Фелпс и натисна копчето за принтиране на клавиатурата.

Хънтър кимна и после изведнъж се сети за нещо.

— По дяволите, годишникът — възкликна и се плесна по челото.

— Какъв годишник? — попита тя.

— На гимназията в Комптън.

— Долу е — каза Гарсия.

Робърт се обърна към Патриша:

— Не ходи никъде. Ей сега ще се върна.

Тя погледна часовника си:

— Да знаеш, че си ми голям длъжник, Робърт.

Той обаче вече тичаше надолу по стълбите.

Върна се точно след четирийсет и пет секунди.

— Много си бърз — отбеляза Фелпс и после се намръщи. — Дори не си се задъхал.

Без да отговори, Хънтър започна да прелиства страниците на годишника на гимназията в Комптън и да се вглежда във всяка снимка.

— Сега пък какво търсиш? — попита Карлос, приближи се и надникна в годишника.

Робърт изведнъж се втурна към бюрото на Патриша. Изражението му беше съсредоточено.

— Можеш ли да сканираш тази снимка? — Той посочи фотография в средата на страницата. — И да направиш същото като с предишната? — Кимна към разпечатката на бюрото й.

— Няма проблем.

Двамата детективи гледаха, докато Фелпс променяше и ретушираше чертите и отново превърна ученика на снимката в съвсем различен човек. Когато тя приключи с процеса на състаряване, Гарсия потрепери.

— Шегуваш се.

Стигнаха до Холмби Хилс за по-малко от двайсет минути. Не бяха сигурни какво се надяват да намерят, но трябваше отново да говорят с него. Също като Джеймс Рийд, и той беше излъгал за жертвите.

Хънтър и Гарсия безпроблемно намериха жилището — с бяла фасада, двуетажно и в стила на кинозвездите — на булевард „Бевърли Глен“. Къщата тънеше в мрак, но лампите в красивия и добре поддържан преден двор светеха, както и коледната украса на вечнозелените дървета, подкастрени в перфектна триъгълна форма от двете страни на външната врата.

Двамата детективи се качиха по каменните стълби, водещи към къщата, като прескачаха по две стъпала наведнъж. Звънецът не работеше и след като чукаха известно време на вратата, Робърт прескочи малкия жив плет вляво от вратата и провери двата големи прозореца. Те бяха заключени и спуснатите завеси не му позволиха да надникне вътре.

— Нека опитаме гаража — предложи той и хукна надолу по стълбите. Гаражът също беше заключен, както и страничната дървена врата вдясно, която несъмнено водеше към задния двор. Но катинарът не изглеждаше солиден.