Крис Картър - Екзекуторът

Докато превърташе валчестата дръжка, почувства, че кръвта му се сгорещява и пулсът му се ускорява. Всяка клетка в тялото му крещеше, че нещо не е наред. Извади пистолета си.

Вратата се отвори безшумно и разкри бетонни стълби, слабо осветени от гола крушка. Долу имаше друга затворена врата. Карлос прескачаше по две стъпала наведнъж. Въздухът беше влажен и натежал от мирис на мухъл. Левият му крак се закачи в ръба на изтъркано стъпало и Гарсия се подхлъзна. Тромаво полетя напред и протегна ръце към мръсните стени, отчаяно опитвайки се да не се претърколи надолу. Успя, но разби фенерчето си. Сърцето му заблъска като обезумяло. Въпреки че беше студено, се обля в пот.

Очите му бързо се стрелнаха между долната и горната врата няколко пъти. Пръстът му беше на спусъка на полуавтоматичния пистолет. Той се помъчи да нормализира дишането си и да прецени положението. Беше сигурен, че ако къщата не беше безлюдна, непохватността му щеше да го издаде къде се намира.

— Много похвално, Карлос, много похвално, по дяволите! — изсъска той през стиснати зъби. Застана неподвижно за миг и се ослуша за стъпки. Очакваше някой да се появи, но не се случи нищо. Избърса потта от челото си, слезе по останалите няколко стъпала и отново допря ухо до вратата. Бръмченето се чуваше отвътре.

Внимателно натисна дръжката. Не беше заключено. Бутна вратата и надникна вътре. Голямо мазе. Той дълго гледа от вратата, но не съзря движение. Доволен, си пое дълбоко дъх, сложи пръста си на спусъка и влезе. Поредица месингови фенери, монтирани на неравни разстояния на двете дълги стени, осветяваха помещението в бледа светлина. Гарсия тръгна бавно. След малко очите му привикнаха със сумрака. Нещо в северната страна на стаята привлече погледа му, той пристъпи натам и спря. Погледът му се прикова в сцената пред него. Знаеше точно какво е това.

— Господи! — Той потрепери.

С периферното си зрение забеляза някакво движение, но не успя да реагира. Първият удар го улучи в лицето. Нещо изпука и от носа му рукна кръв. Карлос загуби равновесие и залитна назад, но не достатъчно далеч. Вторият удар беше нанесен след част от секундата и попадна в чувствителното място на тила му с военна прецизност. Пред очите му се спусна мрак.

Хънтър изведнъж спря, сякаш усети, че нещо не е наред. Беше претърсил три от шестте стаи на горния етаж, но не бе открил нищо, което да подкрепи теорията му. Той извади пистолета си „Хеклер и Кох USP Тактикал“ и се обърна, като че ли очакваше някой да го нападне. Беше сигурен, че чу нещо. Някакъв трясък.

Карлос. Робърт бързо и тихо хукна по стълбите.

— Карлос? — прошепна той, когато стигна долу.

Никой не отговори.

Хънтър влезе в следващата стая — голяма всекидневна.

— Карлос?

Мълчание. Къщата беше тиха. Робърт предпазливо се промъкна през остъклените врати и влезе в кабинета.

— Карлос, по дяволите. Писна ми да спасявам задника ти. Къде си?

Хънтър видя в отсрещната стена слабо осветена врата, която водеше към стълби, спускащи се към мазето.

— Мразя мазетата — измърмори той и безшумно заслиза по стъпалата. По средата забеляза счупени тънки стъкла, драскотини и малка вдлъбнатина на стената, където се беше ударило фенерчето на Гарсия.

Какво се беше случило там? Вътрешният му сензор за опасност се активира.

Вратата долу беше открехната и през пролуката Робърт видя, че помещението е голямо и полутъмно. Той опря гръб в стената и бутна вратата. Огледа внимателно стаята и ъглите и най-после влезе. Груби тухлени стени ограждаха просторната площ, която беше два пъти по-голяма от стаята горе. Въздухът беше наситен със задушаваща миризма на мухъл, но в мазето имаше нещо друго, което не можеше да разпознае. Нещо, от което го полазиха ледени тръпки. Нещо много зловещо.

Той забеляза в отсрещния край дълга метална маса с инструменти, но не видя точно какви са. До стената бяха наредени чучела с човешки размери. Вдясно от тях имаше чертежи, грубовати рисунки, графици и планове. Робърт разбра за какво са, преди да види снимките — големи фотографии на седем души, заснети от всички ъгли. Бяха разделени на седем групи, номерирани от едно до седем. Първите пет бяха отбелязани с голям червен кръст. Той затаи дъх, докато гледаше снимките на първите пет жертви на убиеца, когото медиите наричаха Екзекутора. Проучванията на садиста бяха безупречни.

От широката колона по-навътре в помещението се чу приглушен стон. След част от секундата от там се изтъркаля канцеларски стол на колелца. Робърт застина на мястото си, когато съзря Карлос. Партньорът му беше в безсъзнание и от носа му течеше кръв. Изглеждаше счупен. Глезените му бяха завързани за основата на стола, а ръцете — оковани в белезници зад облегалката. Хънтър вдигна пистолета си. Какво друго можеше да изскочи иззад колоната?