Крис Картър - Екзекуторът

— Какво правиш? — изненада се Карлос, когато партньорът му отстъпи назад и блъсна с рамо вратата.

— Искам да огледам добре — безизразно отвърна той и мина през разбитата врата. — Идваш ли?

— Да не си полудял? — извика Гарсия и побърза, за да настигне партньора си.

Задният двор на къщата беше внушителен. В средата имаше голям басейн с формата на капка, осветен от подводни прожектори, вляво — просторен плаж, горичка и дървени платформи за слънчеви бани, а отзад — голяма площ за барбекю. Всичко беше обградено от високи ясени и изваяни живи плетове. След няколко метра лек наклон идеално окосената морава се превръщаше в тенискорт. Къщата беше тъмна и отзад. Робърт опита плъзгащите се двойни врати, през които, изглежда, се отиваше в зала за купони, но и те бяха заключени. Той се помъчи да погледне вътре. Всичко изглеждаше безжизнено. Хънтър съблече якето си и го уви около десния си лакът.

— Хей. — Карлос вдигна ръце да го спре. — Какво правим тук, Робърт?

— Трябва да видя какво има вътре.

— Защо? Той може да не е нашият човек. Имаме основания да се съмняваме в него, колкото и в Джеймс Рийд.

— Видя преобразяването на двете снимки. Това не беше случайно съвпадение. Историята има много по-дълбоки корени. И мисля, че стига до убийства.

— Да, но влизането с взлом не е решението.

— Имаме причина да почукаме на вратата му, Карлос.

— Не е почукване. Ти разби проклетата врата и това е незаконно. — Гарсия го погледна така, сякаш не го познаваше. — Дори той да е нашият човек, всеки адвокат ще го оправдае, защото ние сгафихме и не изпълнихме процедурата. Това ли искаш? Направим ли го, все едно му даваме безплатен билет за излизане от затвора.

Робърт погледна часовника си.

— Разбирам, Карлос. И обикновено аз произнасям речите, но в момента нямаме никакво време. Моли изчезна. Убиецът я преследва и тя мисли, че тази нощ той ще я очисти. Ето защо нямаме много време. — Изгледа партньора си. — Обещах й, че няма да й се случи нищо лошо. Уликата е добра. Нямам време да мина по каналния ред и да правя проучвания. Ако го сторя, тя ще умре. Няма начин прокуратурата да ни издаде съдебна заповед да претърсим дори тази кофа за боклук. — Той млъкна и въздъхна дълбоко. — Върни се в Паркър Сентър, Карлос. Ще отрека, че си знаел за действията ми.

— Какво?

— Сам каза, че това може да е грешка. Няма да те въвлека в тази история. Трябва да мислиш за съпругата си. Ти не можеш да си позволиш да се издъниш. Аз мога.

Гарсия не можеше да повярва на ушите си. Беше жив благодарение на упоритостта на партньора си. Ако смяташе, че Карлос ще се обърне и ще си тръгне, Робърт грешеше.

— Знам, че няма да се издъниш както трябва, ако не съм с теб — пошегува се той. — Идвам, партньоре.

— Сигурен ли си?

— Кой знае? Може да е готино да си регулировчик. Да го направим, мамка му.

Хънтър се усмихна, даде на Гарсия ръкавици и блъсна с лакът вратата. Чу се приглушен трясък и на пода се посипаха парчета счупено стъкло. Двамата детективи се огледаха инстинктивно.

Робърт пъхна ръка през стъклото, отключи вратата и извади малко фенерче.

Карлос направи същото и предпазливо тръгна след него.

Първата стая беше просторна с под от черен мрамор, няколко канапета и барче до източната стена. Определено служеше за увеселения. Срещу барчето имаше други двойни врати, украсени с ръчна дърворезба. Хънтър внимателно натисна дръжката. Не беше заключено. Те влязоха в голямо и богато обзаведено фоайе, пълно с антики, изящен порцелан, сребърни предмети и картини. Нямаше снимки. Внушителен кристален полилей висеше над стълбище, водещо към следващия етаж.

— Къщата е голяма. По-добре да се разделим — прошепна Робърт. — Ти търси тук долу. Аз ще проверя горе.

Гарсия кимна и докато Хънтър предпазливо заизкачва стъпалата към следващото ниво, тръгна към вратата пред него.

Всекидневната беше ефектна като фоайето и отрупана със скъпи мебели, картини, рисувани с маслени бои, и скулптури. Карлос тихо прекоси стаята и мина през остъклените врати в отсрещната страна. Озова се в голям кабинет, отопляван от черна мраморна камина. Белият килим беше дебел, мек и безупречно чист. Северната стена беше съставена изцяло от големи прозорци. Гарсия забеляза странна дървена врата, по-ниска от обикновените вътрешни врати в къщата. Отдолу проникваха мънички петна светлина. Той се приближи, долепи ухо и се заслуша. Чу някакво далечно бръмчене. Карлос погледна към входа на кабинета и сякаш се поколеба дали да се върне и да извика Робърт, но реши първо да провери сам.