Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

— И без това сме свършени, Розамунд. До довечера ще съм мъртъв от това стъкло, а и всички сме обречени. Погледни през прозорците… падаме. Морето ще погълне и твоите мечти заедно с моите.

Графинята претегли тежестта на едната книга в ръката си.

— Не те ли е грижа за мъчителната смърт на госпожица Темпъл?

— Поне ще е по-бърза от удавянето — отговори Чан.

— Не ти вярвам. Пусни сабята!

— Ако ми отговориш на един въпрос.

— Не ставай смешен…

Чан замахна със сабята, все едно се канеше да я метне като копие.

— Мислиш ли, че твоята книга ще ме убие, преди това да се забие в сърцето ти? Искаш ли да поемеш този риск?

Графинята присви очи и прецени възможностите.

— Какъв въпрос? Бързо!

— Всъщност са два въпроса. — Кардинал Чан се усмихна. — Първо, какво правеше господин Грей, когато го убих? И второ — защо отвлякохте принца от посолството?

— Защо, Кардинале — въздъхна графинята с непресторено разочарование, — защо ти е да знаеш това сега?

Чан се усмихна, зъбите му бяха червени от кръв.

— Защото утре няма да мога да попитам.

Графинята се изсмя и слезе две стъпала по-надолу, като кимна на госпожица Темпъл и на Свенсон да се приближат към Чан. Намръщи се, когато госпожица Темпъл нахално грабна револвера, преди да тръгне.

— Вървете при другаря си — изсъска й графинята. Обърна се към принца и тонът й стана сладък. — Ваше височество, ако обичате, качете се на щурвала и направете каквото можете, за да спрете падането ни — мисля, че на повечето табла има полезни думички… Лидия, ти стой тук.

Карл-Хорст се втурна нагоре по стълбите, а графинята продължи надолу, прекрачи моряка и се изправи срещу четиримата. Докторът бе дръпнал Елоиз към себе си, а госпожица Темпъл стоеше — и се чувстваше съвсем сама — точно между него и Чан. Погледна през рамо към Роже, който стоеше на прага на другата врата, лицето му бе бледо и решително — изражение, което не бе виждала досега.

— Каква сбирщина странни размирници — каза графинята. — Като рационална жена трябва да призная успеха ви — макар и случаен, — както и че наистина бих искала обстоятелствата около нас да бяха различни. Но Кардинал Чан е прав. Най-вероятно ще загинем — със сигурност всички вие, а аз загубих партньорите си. Е, добре… Господин Грей… това вече не е тайна — дори за графа, ако беше жив. Та значи сместа от индигова смола беше променена, за да намали пластичността на плътта на неговите създания. Като защитна мярка, нали разбирате, ако станат твърде силни — така щяха да са по-трошливи. Изглежда обаче съм прибързала… — Тя отново се изсмя, дори в този момент смехът й бе прекрасен, въздъхна и продължи шепнешком: — А принцът… ами, не ми се иска да чуе. Освен че се възползвах от възможността да наложа своята контролна фраза на негово височество, също така му бе дадена отрова, за която единствено аз имам противоотрова. Елементарна предпазна мярка. Тайно направих последователка от майката на младия му братовчед — този, който трябва да го наследи, ако принцът умре без поколение. При това положение плановете на графа за отрочето на Карл-Хорст и Лидия ще рухнат в битка за трона, която ще контролирам аз. А може би принцът ще живее и ще продължи да взима противоотровата, без да знае — това е само подготовка.

— Това е единствено в сферата на предположенията — измърмори Свенсон.

Горе принцът явно бе намерил някакво копче, защото едната перка се изключи, а след това и другата. Госпожица Темпъл погледна към прозорците, но завесите все още бяха спуснати — продължаваха ли да губят височина?

Кабината се изравни и стана тихо. Само вятърът отвън свистеше. Носеха се без посока.

— Ще видим — каза графинята. — Роже?

Госпожица Темпъл чу зад себе си шум и се обърна. Франсис Сонк някак си се беше изправил, бе се подпрял с ранената си ръка на едно канапе, а с другата се държеше за челюстта. Изгледа студено госпожица Темпъл и протегна здравата си ръка към Роже, който незабавно му подаде сатъра си.

— О, здравей, Франсис — провикна се графинята.

— Ще говорим после — каза Сонк. — Ставай, Оскар. Не сме свършили.

И за огромна изненада на госпожица Темпъл огромният мъж започна да се надига от пода като мечка, която се събужда от зимен сън. Палтото му за миг се разтвори и тя мярна окървавената предница на ризата му — кръвта беше от повърхността драскотина на гърдите му. Беше изгубил създание от удара в шкафа, а не от куршума й. Графът се намести на едно канапе и я загледа с неприкрита омраза.