Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

— В нощта, преди да се подложа на Процеса — започна Роже, — се запознах с една жена в хотел „Сен Роял“, жена, чиято страст съвпадна с моята в изящен съюз. Всъщност аз изобщо не бях решил да се подложа на Процеса и все още обмислях дали да не разкрия всичко пред властите. Но после я срещнах… и двамата бяхме с маски, не знаех името й, но тя се колебаеше на същата повратна точка в живота си като мен. Докато се мъчех да избера между сигурното издигане, което щеше да ми донесе предателството спрямо заместник–министъра, и истинския риск да го последвам, видях как тя е отдала целия си живот на този нов шанс — че се е отказала от всичко преди това, от всяка привързаност и от всяка надежда. И въпреки че знаех, че ако се предам на Процеса, ще предам предишните си желания за любов и брак, тази жена някак си за една нощ ме развълнува до дъното на душата ми — тъга и също толкова нежна грижа за единствения ни изгубен миг заедно. Но на следващия ден бях променен и всички мисли за любов, които бях таил, също се бяха променили, бяха целенасочени и по-обмислени, в служба на… по-големи цели, които не можеха да включват нея… и все пак три дни по-късно я срещнах отново — пак с маска и облечена в робите на инициирана чрез Процеса… Познах я по аромата й… по косата и — бях пратен да я заведа в театъра, където тя щеше да претърпи собствената си необратима промяна. Заварих я с още една жена и с един мъж, който знаех, че е предател. Вместо да ги взема, аз пратих приятелката й напред, отпратих мъжа и й се разкрих — защото вярвах, че темпераментите ни са такива, че едно съглашение би могло да оцелее, незабелязано от никого, че можем да се съюзим… да споделяме информация за вас, графиньо, за министър Крабе, за господин Сонк, за графа, за лорд Робърт — за да служим както на целите, на които се бяхме обрекли, така и на споделената си амбиция. И наистина сключихме съюз, вкоренен не в нещо, което може Да се нарече любов, а в практична изгода. И заедно служихме на всички вас, нашите господари, и търпеливо гледахме как един след друг тези над нас бяха поробвани или убивани, докато се издигахме до самия праг на властта, за да наследим всичко, когато всички вие се обърнете един срещу друг, както правите дори в този миг. Защото ние сме лишени от вашата алчност, от вашата похот, от апетитите ви, а стояхме безмълвно до всеки план, всяка тайна, защото Процесът ни направи по-силни, отколкото предполагате. Видяхме всичко това заедно, сън, който и двамата смятахме, че повече няма да сънуваме. Чак по-късно разбрах, че мъжът изобщо не си беше тръгнал, както си мислех. Беше ни видял заедно… беше подслушал всичко… и искаше заплащане — от всякакъв вид. Това беше невъзможно.

— Ти си го убил? — прошепна Сонк. — Ти?!

— Не аз — каза Роже. — Тя. Каролин.

Всички се обърнаха към Каролин.

— Хванете я! — извика Сонк и доктор Лоренц хвана Каролин през кръста. Тя обаче заби лакът в шията му, обърна се и го блъсна с две ръце през отворения люк. Затихващият му вой бе погълнат от вятъра.

Никой не помръдна. И тогава самата Каролин развали заклинанието — изрита принца в крака и удари с Юмрук Лидия в лицето, за да си разчисти пътя към желязната стълба, която водеше до кабината за управлението, хукна нагоре и след миг оттам долетя оглушителен писък и по стълбата се търкулна тялото на един от моряците на доктор Лоренц. От дълбоката прободна рана на гърба му пръскаше кръв.

Госпожица Темпъл пълзешком се отдалечи от окървавения мъж и отворения капак. Около нея избухна хаос. Графинята стана и тръгна след Каролин, като повдигна роклята си с една ръка, за да прекрачи моряка; в другата стискаше шипа си. Свенсон и Чан се хвърлиха върху Сонк. Графът се огледа колебливо, а после отвори шкафа до главата си — беше пълен с лъскави сатъри. Докато Чан се бореше със Сонк за сабята, Свенсон го стисна за червените къдрици, вдигна главата му от пода — Сонк ръмжеше, — а после я удари в него с всичка сила. Сонк отпусна хватката си около сабята и Свенсон отново фрасна главата му в дъските. Графът грабна един сатър — в огромната му ръка той изглеждаше просто като голям кухненски нож. Госпожица Темпъл изпищя:

— Докторе! Внимавай!

Свенсон се отдръпна, а Чан успя да докопа сабята и я насочи срещу графа. Госпожица Темръл не виждаше лицето на графа, но се съмняваше, че алхимичните му знания включват фехтовката — не и срещу свиреп противник като Чан, макар той едва да се държеше на краката си.

Но викът й имаше и друг ефект — напомни на принца и Лидия за присъствието й. Карл-Хорст я изгледа злобно, но за свой още по-голям ужас тя видя, че Лидия заобикаля отворения капак и отива при вързаната за стената Елоиз и започва да развързва въжетата.