Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

Прекалено много неща се случваха едновременно. Чан кашляше ужасно, тя не виждаше нито него, нито Свенсон зад широкия гръб на графа и огромното му палто. Лидия развърза първия възел и се зае със следващия. Принцът се приближаваше към нея, като злобно свиваше и отпускаше юмруци. И я оглеждаше похотливо. И може би тъкмо това увеличи куража й, защото вече бе разбрала какво трябва да направи.

Предприе заблуждаваща маневра към стълбите, а после хукна в обратна посока, прескочи капака и се мушна покрай Лидия, с което я принуди да остави въжетата. Смени посоката още веднъж, прескочи краката на Елоиз, изплъзна се на косъм от размаханите ръце на принца — и се хвърли върху графа. Той замахна и я запрати с мощната си ръка на едно от канапетата. Тя падна като жаба някъде по средата между графа и Чан, но в ръцете си — беше я измъкнала от джоба, където графът я бе прибрал преди толкова много часове в хотел „Сен Роял“ — стискаше зелената си чантичка. Бръкна в нея и без да си прави труда да вади револвера, стреля през плата. Куршумът пръсна стъклото на шкафа до главата на графа. Той се обърна и тя стреля отново; куршумът потъна в палтото му като камък във вода. Стреля трети път. Графът се закашля, все едно се е задавил, залитна и си удари челото в ръба на шкафа. Надигна се и я погледна, над окото му се стичаше кръв. Краката му се подкосиха и той падна като отрязано дърво.

Сонк се опитваше да се измъкне пълзешком. Чан коленичи и жестоко го удари с дръжката на сабята по челюстта, повали го като добиче за клане. През отворената врата госпожица Темпъл видя, че принцът и Лидия я гледат с ужас, но това бе ужас, смесен с неподчинение, защото помежду си държаха развързаната Елоиз над отворения люк.

Госпожица Темпъл извади револвера от чантата, придърпа каквото бе останало от фустите й над копринените си гащички и стана. Чан и Свенсон тръгнаха покрай нея към вратата — Чан беше със сабята на Сонк, а Свенсон се бе въоръжил с един сатър от шкафа. Тя застана между тях, като подръпна фустите си за последен път. Принцът и Лидия не бяха помръднали, вцепенени от внезапната участ, сполетяла графа и Сонк, и от ужасяващите крясъци, които се носеха откъм кабината за управление.

— Не се бой, Елоиз — викна госпожица Темпъл. — Ей сега ще те освободим.

Очите на Елоиз бяха вперени в бездната под дирижабъла. Лидия я държеше за косата, а на стъпка по-назад принцът я бе хванал за краката. Китките и глезените й бяха вързани и тя не можеше да им попречи да я пуснат през люка.

— Спрете! — извика Чан. — Господарите ви са мъртви! Сами сте!

— Хвърлете оръжията, или тя ще умре! — отвърна принцът пискливо.

— Ако я убиете — каза Чан, — аз ще убия вас. И двамата. Ако я пуснете, няма. Край на пазарлъците.

Принцът и Лидия се спогледаха нервно.

— Лидия — извика доктор Свенсон. — Не е прекалено късно — можем да поправим стореното! Карл, чуй ме!

— Ако я пуснем — започна принцът, но Лидия също бе заговорила и надвика думите му:

— Не се дръжте с нас като с деца! Нямате представа какво знаем и колко струваме! Не знаете, че цялата земя в Мекленбург, изкупена от баща ми, е на мое име, нали?

— Лидия… — почна принцът, но тя го изгледа ядосано и продължи:

— Аз съм следващата принцеса на Мекленбург, независимо дали се омъжа, или не — независимо дали баща ми е жив, или не — независимо дали аз съм единствената останала жива на този кораб!

Млъкна. Дишаше тежко.

— Лидия… — Принцът най-сетне забеляза синьото по устните й и се стресна.

— Млъкни! Не говори с тях! Дръж й краката! — Лидия отново се преви и повърна върху предницата на роклята си. — Трябва да се биеш с тях! — изплака тя. — Да ги убиеш и тримата! Защо всички са толкова безполезни!

От кабината над тях долетя отчаян крясък на немски и изведнъж целият дирижабъл се наклони наляво. Чан се удари в стената, госпожица Темпъл в него, а доктор Свенсон падна на колене и изпусна сатъра. Принцът политна към отворения капак, без да изпуска Елоиз, така че я стовари като таран върху Лидия и събори и двете в отвора. Лидия изпищя и започна да се плъзга надолу. Елоиз изчезна до кръста — само хватката на принца не й позволяваше да падне, хватка, която видимо се изплъзваше, докато той се опитваше да реши дали да я пусне, за да спаси невестата си.

— Дръж я! — изкрещя Свенсон и се хвърли напред, за да хване бясно драскащите ръце на Лидия.

Дирижабълът се наклони отново, на другата страна, също така внезапно. Госпожица Темпъл загуби равновесие, докато се опитваше да стигне до Свенсон. Чан ги прескочи и клекна при принца. Той се дръпна ужасено и пусна Елоиз, но Чан я хвана за краката, впи пръсти във въжетата, запъна крак в капака на отвора и изкрещя на госпожица Темпъл: