Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

— Няма да каже — прошепна госпожица Темпъл, — защото вече не знае на кого да вярва. Трябва да питате Роже.

Графът стана.

— Седни, Оскар — нареди Сонк.

— Трябва да сложим край на това безумие — каза графът.

— Седни или ще ти отрежа проклетата глава! — кресна му Сонк.

Графът се подчини. Лицето му вече беше толкова мрачно, колкото бе гневно това на графинята.

— Няма да позволя да ме правят на глупак — изсъска Сонк. — Трапинг беше от моите — аз трябваше да се отърва от него! От това следва, че който и да го е убил — макар да ми се иска да не го вярвам, е мой враг…

— Роже Баскомб! — провикна се госпожица Темпъл. — Знаете ли кой е убил полковник Трапинг?

Сонк изръмжа, сграбчи робите й, вдигна я на колене и я запрати с гневен рев през вратата, където тя с вик спря пред краката на Каролин Стърн. Лежеше и примигваше от болка, и някак си осъзна, че и е станало още по-студено. Вдигна глава и видя, че разкъсаните й дрехи висят в ръката на Сонк. Той срещна погледа й, все още ядосан, и тя изскимтя, убедена, че ще дойде и ще й смаже гръкляна, както бе направил с драгуна… но после в настъпилата тишина Роже Баскомб отговори на въпроса.

— Да — каза просто той. — Знам.

Сонк го зяпна.

— Графинята ли беше?

— Не.

— Чакайте! Първо — защо е бил убит? — прекъсна го графът.

— Служил е на Вандаариф, а не на нас? — попита Сонк.

— Да — каза Роже. — Но не е убит заради това. Графинята вече знаеше на кого всъщност е верен полковник Трапинг.

— Разбира се, че знаех — каза тя презрително. — Ти си арогантен, Франсис, затова предполагаш, че всички искат същото като теб — влиянието на брат ти. Криеш хитростта си зад маската на бонвиван, но Трапинг не беше толкова дълбок — той с радост донасяше всички тайни на брат ти — и всички твои тайни също — на този, който най-добре задоволяваше апетита му!

— Защо тогава? — попита Сонк. — За да се запази проектът на графа ли?

— Не — отговори Роже. — Трапинг още не се беше уговорил за цена, за да спаси Лидия — просто бе направил на Вандаариф някои намеци.

— Значи все пак е бил Крабе. Трапинг трябва да е научил плановете му да извлече Вандаариф…

— Не — повтори Роже. — Заместник-министърът би го убил, за да се подсигури — също както би направил графът, ако имаше време и удобен случай.

Сонк се обърна към графинята.

— Значи ти си го убила!

Графинята отново изпуфтя нетърпеливо.

— Ти внимава ли изобщо, Франсис? Не си ли спомняш какво показа Елспет Пул — тази нахална глупачка, която не липсва на никого — пред всички нас в балната зала? Нейното видение?

— Бяха Елспет и госпожа Стърн — каза Сонк и хвърли поглед към Каролин.

— С Трапинг — каза графът. — В нощта на годежа.

— Пратиха ни при него — възрази Каролин. — Графинята ни нареди да… да…

— Именно — каза графинята. — Правех каквото мога, за да му угаждам, където не биха му попречили другите гости!

— Защото си знаела, че не може да му се вярва — каза графът.

— Но можеше да бъде разсеян, докато успеем да се справим с Вандаариф — отбеляза графинята. — Което всъщност постигнахме!

— Ако полковник Трапинг бе предупредил Вандаариф, цялото ни начинание щеше да бъде изложено на риск! — провикна се Каролин.

— Знаем го! — отряза графинята.

— Тогава не разбирам — каза Сонк. — Кой е убил Трапинг? Вандаариф ли?

— Вандаариф не би убил своя агент — каза прегракнало доктор Свенсон зад гърба на Сонк, надигаше се на колене.

— Но как ключът на Трапинг попада у Бленхайм?

— Бленхайм премества трупа по заповед на Вандаариф — каза Свенсон. — Докато той все още контролира дома си.

— Кой тогава? — изръмжа графът. — И защо? И щом не е било заради съдбата на Лидия или заради наследството на Вандаариф, нито дори заради контрола на богатствата на Сонк, как убийството на такъв незначителен глупак разкъса целия ни съюз?

Графинята се намести на канапето и погледна свирепо Роже — долната му устна лекичко потрепваше от безполезните му усилия да мълчи.

— Кажи ни, Роже — каза графинята. — Кажи ни веднага.

Госпожица Темпъл наблюдаваше лицето на бившия си любим. Сякаш гледаше кукла — забележително правдоподобна, но и явно болезнено фалшива. Не беше пасивното му състояние, нито тонът му, нито мътният му поглед, защото те се обясняваха от странните обстоятелства — щеше да е същото, ако викаше и скърцаше със зъби. Беше единствено съдържанието на думите му и това бе още по-странно, защото тя винаги бе обръщала внимание на начина, по който той говореше — как я хващаше за ръка или се навеждаше над масата, докато говореха — или дори на вълнението, което тези думи (каквито и да бяха) разпалваха в собственото й тяло. Но сега това, което казваше, показваше ясно до каква степен животът на Роже вече няма нищо общо с нейния. По време на годежа им тя бе смятала — независимо къде ги водеха дискретните им срещи, — че остават символично свързани, но сега, неизбежно като изгряващата зора навън, тя виждаше, че целостта им — идея отвъд фактите, глупава и обречена — живее единствено в спомените й. Тя вече наистина не знаеше коя е и никога нямаше да узнае отново. А нима някога бе знаела? Това бе въпрос, на който не можеше да отговори. Тъгата, която изпитваше, вече не беше по него — защото той беше глупак — нито заради самата нея, защото тя се бе отървала от глупак. Но някак, докато слушаше Роже да говори в ледения въздух, в стегнатото си сърце госпожица Темпъл скърбеше за света или за поне толкова от него, колкото се побираше в упоритите й гърди. За първи път видя, че той наистина е създаден от прах… от невидими дворци, които без грижата й, грижа, която не би могла да продължи дълго, щяха да изчезнат.