Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

— Заместник-министър Крабе.

Крабе бе пребледнял. Погледна безпомощно графа и Сонк. Все още с лице към Роже, графинята се провикна през рамо:

— Каролин, ще бъдеш ли така добра да попиташ доктор Лоренц в коя част от пътя се намираме?

Каролин, чийто поглед бе прикован в отпуснатия Роже Баскомб, вдигна изненадано очи, стана и излезе.

— Гледай ти — оскърбено измърмори принцът, — сложил бил тези документи в моята чанта? И е застрелял моя човек заради тях? Проклет да си, Крабе! Проклето да е нахалството ти!

— Ваше височество — настоятелно започна Крабе. — Баскомб не казва истината. Не зная как — може да е бил всеки от вас! Всеки с неговата фраза за контрол! Всеки би могъл да му нареди да отговори на тези въпроси — да ме уличи…

— И как този човек ще знае какви въпроси да задава? — изръмжа графинята.

— Откъде да знаем — този, който е бърникал в мозъка на Роже, може да е в съюз с тези тримата! — извика Крабе. — Това определено би обяснило упоритото им оцеляване!

При думите му очите на графинята се разшириха.

— Мозъкът на Баскомб! Разбира се, разбира се, подло малко човече! Ти не спря изпитанията в балната зала заради лорд Робърт или херцога! Спря ги, защото на Роже изведнъж му се бе наложило да придружава Вандаариф! Защото в противен случай графът щеше да надникне в ума му и да види всичките ти кроежи срещу нас! — Обърна се към графа и махна към Баскомб. — Не вярвай на мен, Оскар — питай сам. Питай нещо, което не бих могла да се сетя! Или ти, Франсис, заповядай! За себе си аз съм удовлетворена, но вие продължавайте! Роже, ще отговаряш на всички въпроси, които ти се задават!

Лицето на графа бе спокойно, но госпожица Темпъл знаеше, че той вече подозира графинята и е любопитен кой от двамата или и двамата му съюзници са го предали.

— Франсис? — избоботи той.

— Заповядай! — отвърна Сонк.

Граф Д’Орканч се наведе напред.

— Господин Баскомб, знаете ли дали заместник-министър Крабе има нещо общо с убийството на полковник Артър Трапинг?

Графинята рязко се обърна към графа, изражението й бе напрегнато, виолетовите й очи бяха ужасяващо остри.

— Оскар, защо…

— Няма — каза Роже.

Следващият въпрос на графа бе прекъснат от Каролин Стърн, която се бе върнала с доктор Лоренц.

— Графиньо — прошепна тя.

— Благодаря ти, Каролин. Ще бъдеш ли така добра да донесеш чантата на принца?

Каролин се поклони и бързо излезе. Графинята се обърна към Лоренц.

— Докторе, колко мило, че дойдохте, макар че се надявам, че все някой е останал да управлява кораба?

— Не се безпокойте, мадам. Има двама добри мъже на руля — каза той и се усмихна на мореплавателската си терминология. Усмивката му обаче се стопи, като видя, че този, когото разпитват, е Баскомб, а не някой от затворниците.

— Позицията ни? — бодро го попита графинята.

— Над морето сме — отговори Лоренц. — Оттук нататък, както знаете, има различни маршрути: да продължим над водата, където шансът някой да ни забележи, е по-малък, или да пътуваме в сенките на бреговата линия. В тази мъгла може би е все едно…

— А колко остава до Мекленбург? — попита графът.

— И в двата случая поне още десет часа. Повече, ако вятърът е насрещен, както в момента… — Лоренц облиза тънките си устни.

— Може ли да попитам какво става?

— Разногласия между партньори, нищо повече — каза през рамо Сонк.

— Аха. А може ли да попитам защо те все още са живи?

— Чакахме вас, докторе — каза графинята. — Не искам труповете Да бъдат открити на сушата. Морето ще ги отнесе и ако все пак изхвърли някой на брега, ще са минали дни. Дотогава дори прекрасната госпожица Темпъл ще е посивяла като вкиснат млечен пудинг.

Каролин се появи отново с чантата в едната ръка и със сноп книжа в другата.

— Мадам…

— Отлично, както винаги, Каролин — каза графинята. — Какво ни носиш?

— Това е писано от лорд Вандаариф, мадам. Познавам почерка му.

— Благодаря, Каролин.

Каролин направи реверанс и остана на вратата е Лоренц; и двамата наблюдаваха стаята с нервен интерес. Графът се намръщи, по челото на Сонк бяха избили капки пот, а лицето на Крабе бе толкова пребледняло, че изглеждаше безкръвно. Само графинята се усмихваше, но тази усмивка изплаши госпожица Темпъл повече от всички останали взети заедно, защото тя осъзна, че на графинята й е приятно, че очаква с нетърпение това, което ще се случи, с глада на майка, която прегръща детето си.

Графинята плавно отиде до Сонк, приближи лице до неговото и прошепна: