Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

Свенсон не отговори. Освен Сонк като че ли никой нямаше оръжие — макар че предвид силата му и размерите на стаята госпожица Темпъл се съмняваше, че на още някого му трябва оръжие. Но пък ако враговете им не целяха незабавната им смърт, какъв тогава бе планът им?

Същевременно начинът, по който седяха, показваше разделение помежду им: от едната страна Крабе и Роже, а под тяхното крило принцът; от другата графът, графинята и Каролин (но дали тя, Лоренц и Роже не бяха просто три марионетки на Процеса?) — и накрая, по средата и без да е съюзник на нито една от страните, Франсис Сонк, чиято способност да убива очевидно уравновесяваше, особено предвид тясното пространство, хитростта на Крабе, знанията на графа и провокиращия чар на графинята.

Крабе погледна графинята и вдигна въпросително вежди. Тя кимна — позволение ли му даваше? — и той се покашля и посочи един шкаф до госпожица Темпъл.

— Преди да започнем, някой от вас ще желае ли нещо за пиене? Сигурно сте уморени — аз със сигурност съм уморен, а само като ви погледне човек — е, удивително е, че изобщо се държите на крака. Каролин ще ни налее. Има уиски, бренди, вода…

— Ако и вие ще пиете — каза Чан, — няма да ви откажем.

— Отлично. Напитки за всички и моите извинения, Каролин, че те превръщам в прислуга. Роже, би ли й помогнал? За най-лесно може да е бренди за всички.

Последва неловка тишина и по негласно споразумение разговорът бе прекратен, докато не наляха и не им подадоха чашите. Госпожица Темпъл наблюдаваше как Роже се приближава до Чан и Свенсон с две чаши: лицето му беше маска на професионална сдържаност, да не говорим, че изобщо не погледна към нея. Наблюдението й бе прекъснато, когато Каролин я докосна по ръката и й подаде чаша. Госпожица Темпъл поклати глава, но Каролин натика чашата в ръката й и не й остана друго, освен да я вземе. Погледна кехлибарената течност и сбърчи нос, когато долови познатата остра миризма, която свързваше с толкова много неприятни и противни неща.

Цялата сцена беше странна, особено след касапницата на покрива, защото госпожица Темпъл се бе приготвила за поредната битка на живот и смърт, а сега стояха като на вечерно тържество — с тази разлика, че мъжете и жените пиеха заедно. И всичко това бе така откровено фалшиво, че тя присви очи. Изсумтя високо, остави чашата си на един рафт и избърса ръце.

— Госпожице Темпъл? — попита Крабе. — Нещо друго ли ще желаете?

— Ще желая да ни кажете каквото имате да ни казвате. Ако господин Сонк ще ни убива, нека да пробва.

— Какво нетърпение. — Крабе се усмихна мазно и знаещо. — Ще се постараем да го удовлетворим. Но първо, да пием за принца на Мекленбург и неговата невеста!

Вдигна чашата си и я изпи на екс. Другите го последваха, чуха се възгласи „за принца“ и „за Лидия“. Принцът се усмихна широко, а Лидия се ухили, малките й зъби се показаха над ръба на чашата, докато отпиваше, но после избухна в пристъп на кашлица, който можеше да се мери с тази на Кардинал Чан. Принцът я погали по рамото, докато тя се опитваше да си поеме дъх, а Роже пристъпи напред и й подаде кърпичка. Младата дама бързо я грабна, притисна я към устата си и се изплю в нея. Пристъпът най-сетне отмина и пребледняла и останала без дъх, Лидия върна кърпичката на Роже и се опита да се усмихне. Роже бързо я сгъна и я прибра в джоба си, но госпожица Темпъл успя да зърне искрящо синьо петно.

— Добре ли сте, мила? — попита принцът.

Чан шумно се изжабури, преди да преглътне брендито. Доктор Свенсон изля своето на пода и Крабе тъжно въздъхна:

— Е… човек не може да угоди на всички. Каролин?

Госпожа Стърн взе чашите им. Крабе се покашля и заяви:

— Да започваме.

— Поради упоритите ви усилия да разрушавате ние вече не можем да определим с лекота каква част от плановете ни знаете и с кого може да сте споделили наученото. Госпожа Марчмур е на път към града, Анжелик и горката Елспет вече ги няма. — Той вдигна ръка. — Моля ви да разберете, че говоря с вас като човек, който най-добре може да контролира гнева си — ако говореше, който и да е друг от моите съюзници, повтарянето дори на тези факти щеше да доведе до незабавната ви смърт. Макар да е вярно, че бихме могли да ви подложим на Процеса или да извлечем умовете ви в книга, и двете неща изискват време, с каквото не разполагаме, и апаратура, каквато на този въздушен кораб няма. Също така е вярно, че можем да направим тези неща, след като пристигнем в Мекленбург, но нуждата ни да разберем какво знаете не може да чака. Когато пристигнем, трябва да знаем докъде сме стигнали и дали… в редиците ни… има предател.