Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

Протегна чашата си към Роже за още бренди и продължи да говори, докато той му наливаше.

— Последният сблъсък на покрива — разорителен и печален, смятам, за всички — само подкрепя предишното ни решение, че дарбите ви биха ни послужили най-добре, ако бяха привлечени към каузата ни чрез Процеса. Благодаря, Роже. — Крабе отпи. — Не си правете труда да възразявате — вече не очакваме подобни преустройства, а предвид мъката, която причинихте, те не биха били приети. Ситуацията просто не би могла да е по-ясна. Ние държим госпожа Дужон. Вие ще отговаряте на въпросите ни или тя ще умре. Сигурен съм, че си представяте за каква смърт говоря, за времето, което ще отнеме, и за това колко мъчителни ще бъдат такива продължителни писъци в ограничено пространство като това. А ако все пак успее да издъхне, тогава просто ще се прехвърлим на някой от вас — вероятно на госпожица Темпъл — и така нататък. Неизбежно е като изгрева. Тъй като отворихте тази врата, за да не бъде разбита без нужда, аз ви предлагам шанса да избегнете същите повреди на телата на другарите си — и дори на душите им.

Госпожица Темпъл гледаше физиономиите им — самодоволната усмивка на Крабе, надменното пренебрежение на принца, лисичия глад на Лидия, сериозната угриженост на Роже, злобния поглед на Сонк, железния поглед на графа, ледената усмивка на графинята и тъжното търпение на Каролин — и никъде не видя и намек, че думите на министъра не са истина. Но все пак виждаше, че между тях има разединение, и знаеше, че ги интересува не толкова това, което са открили тя и останалите, колкото дали техните открития няма да разбулят предателствата в кръговете на Кликата.

— Би било по-лесно да ви повярваме, сър, ако не лъжехте така безочливо — каза тя. — Искате от нас да говорим, за да избегнем мъченията, но какво ще стане, когато разкрием някое късче от заключение, което сочи към някой от вас — нима очаквате този човек да приеме думата ни? Не, разбира се — който и да бъде уличен, ще настоява жестокостите ви да започнат при всички случаи, за да потвърдят или опровергаят нашите обвинения.

Очите на заместник–министъра проблеснаха и той поклати глава, изкиска се и отпи глътка бренди.

— За бога, Роже, смятам, че наистина си я подценил. Госпожице Темпъл, хванахте ме. Добре тогава — и четиримата ще бъдете убити бавно и мъчително. Ако някой има да ни казва нещо, добре. Ако ли не, е, поне най-сетне ще се отървем от проклетите ви смрадливи прекъсвания!

Сонк направи крачка напред, насочил заплашително сабята. Госпожица Темпъл се дръпна, но само след една стъпка гърбът й опря в стената. Докторът стисна ръката й и извика с цяло гърло:

— Отлично, господин министър! А може би господин Сонк ще ни убие, преди да говорим. Това повече ли ще ви допадне?

— А, ето, че се почна! — възкликна Крабе. — Безполезен опит да ни настроите един срещу друг. Франсис…

— Хайде, Франсис, убий ни бързо! Служи на министъра както винаги! Точно както когато хвърли Трапинг в реката!

Сонк спря, върхът на сабята беше опрял гърдите на Свенсон.

— Служа на себе си.

Свенсон погледна сабята и изсумтя презрително, макар госпожица Темпъл да усещаше треперенето на ръката му.

— Естествено. Простете въпроса ми, но какво стана с хер Флаус?

За миг никой не каза нищо. Крабе гледаше гневно Сонк. Заговори обаче графинята, като внимателно подбираше думите си:

— Хер Флаус беше… нелоялен.

— Изстрелът! — възкликна госпожица Темпъл. — Застреляли сте го!

— Наложи се — каза Крабе.

— Как така е бил нелоялен? — изграчи Чан. — Той е ваше творение!

— Защо питате? — Графинята говореше на доктора.

— А вас защо ви интересува? — изсъска й Крабе зад гърба на Сонк. — Франсис, ако обичаш…

— Просто се питах дали не е свързано с изчезналата книга на лорд Вандаариф — каза Свенсон. — Нали се сещате — онази, в която е извлечена неговата памет?

Настъпи пауза. Сърцето на госпожица Темпъл се бе качило в гърлото й. И изведнъж тя осъзна, че гибелта им е отложена поне за мъничко.

— Тази книга бе строшена — изскрибуца графът. — От Кардинал Чан в кулата. Тя уби майор Блах…

— Така ли пише в тефтера му? — Свенсон презрително кимна към Роже. — Тогава ще откриете, че липсват две книги — едната е с лейди Мелант, госпожа Марчмур и други, а втората…

— Какво чакаш? — извика Крабе. — Франсис! Убий ги!

— Ако втората книга изобщо съществува! — изграчи Свенсон. — Защото да се извлече умът на Робърт Вандаариф в книга — ум, който държи ключовете на континента, на самото бъдеще! — би открило тези богатства за този от вас, който я притежава, който притежава ключ! Вместо това човекът, чиято задача е била именно това, не е направил книга — така че, да, има една строшена книга и още една, която изобщо не е била създадена!