Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

Не, тя нямаше да търпи това нито миг повече! Завъртя се към графинята, тропна с крак и насочи револвера към нея. Графинята ахна от удоволствие при идеята, че я предизвикват.

— Какво е това, Селесте?

— Това е краят — каза госпожица Темпъл. — Ще хвърлите книгата, ако успеете. Но аз ще се постарая да улуча книгата в другата ви ръка. Тя ще се разбие и вие ще изгубите ръката си и кой знае, може би и лицето си, може би крака си, а може би накрая ще се окаже, че сте най-трошлива от всички.

Графинята се изсмя, но госпожица Темпъл знаеше, че се смее тъкмо защото думите й са истина.

— Планът, който описа, беше интересен, Розамунд — провикна се Сонк. — Принцът, господин Грей…

— Нали? — жизнерадостно отвърна тя. — А ти щеше толкова да се изненадаш, когато ти го разкриех в Мекленбург! Колко жалко, че така и не видях края на твоите тайни планове — или на твоите, Оскар, със скритите инструкции за стъклените ти жени, с победоносното раждане на твоето създание от Лидия! Кой знае какво чудовище всъщност си посял в нея? Жалко, че не успяхте, нали?

— Ти унищожи Елспет и Анжелик — избоботи графът.

— О, нищо подобно! Не бъди импулсивен — не ти прилича. Освен това кои бяха те? Създания на нуждата — има хиляди, които могат да заемат местата им! Дори стоят пред очите ти! Селесте Темпъл и Елоиз Дужон, и Лидия Вандаариф — друг триумвират за великото ти отвратително тайнство!

При последната дума тя се изкикоти. Поне за бдителните очи на госпожица Темпъл графинята със сигурност започваше да се държи налудничаво.

— Карл-Хорст фон Маасмерк! — викна тя. — Слизай и ми донеси още две книги! Казаха, че трябвало да свършим с това, така че ще го направим!

— Няма нужда — каза Сонк. — Заклещили сме ги между нас.

— Точно така — изсмя се графинята. — Ако хвърля книгите, стъклата могат да улучат не тях, а теб ! Това ще е трагедия !

Принцът се показа на стълбите, стиснал под мишница две книги и понесъл в другата си ръка шише с оранжева течност като онова, което Елоиз бе взела от запасите на графа в кулата. Сонк се обърна към графа, който каза тихо, но госпожица Темпъл го чу:

— Тя е без ръкавици…

— Розамунд — започна Сонк, — няма значение какво е станало — плановете ни остават в сила…

— Мога да го накарам да прави каквото си искам, нали знаете — изсмя се графинята, обърна се към принца и извика: — Един хубав валс например!

По нейно нареждане, както в тайната стаичка, принцът започна да се препъва в танцова стъпка по хлъзгавата метална площадка; по лицето му не личеше да разбира какво прави тялото му и той през цялото време крепеше в ръце крехкия си товар. Графът и Сонк едновременно пристъпиха разтревожено напред.

— Книгите, Розамунд! Ще ги изпусне! — извика Сонк.

— А може би аз просто трябва да почна да ги хвърлям, а Селесте може да се опита да ме застреля, ако успее…

— Розамунд! — извика Сонк отново, беше пребледнял.

— Страх ли те е? — засмя се тя, махна на принца да спре и той се подчини, задъхан и объркан; а после тя вдигна ръка, все едно да го накара да продължи.

— Розамунд! — извика графът. — Не си на себе си! Стъклото е до кожата ти и засяга разсъдъка ти! Остави книгите — съдържанието им е незаменимо! Ние сме съюзници.

— Но Франсис не ми вярва — отвърна тя. — И ти също, Оскар. Как така не умря, след като те застреляха? Още алхимия ли? А аз всъщност свикнах с мисълта, че…

— Графиньо, спрете! Плашите всички!

Това го каза Лидия Вандаариф, която бе направила няколко крачки към графинята и бе протегнала ръка към нея — с другата се държеше за корема. Олюля се, по брадичката й се стичаше синкава лига, но колкото и колебливи да бяха движенията й, тонът и бе едновременно нетърпелив и настойчив:

— Разваляте всичко! Искам да стана принцеса на Мекленбург, както ми обещахте!

— Лидия — каза дрезгаво графът, — трябва да си почиваш, да се грижиш за…

Младата жена не му обърна внимание, а продължи недоволно:

— Не искам да ставам стъклена жена! Не искам да раждам детето на графа! Искам да съм принцеса! Трябва да оставите книгата и да ни кажете какво да правим!

И изохка при поредния спазъм.

— Госпожице Вандаариф — прошепна Свенсон. — Дръпнете се…

В устата на Лидия се надигна още един син съсирек, по-плътен от предишния. Тя се задави и преглътна, изстена и отново захленчи към графинята, вече през сълзи, но и ядосано:

— Тях можем да ги убием, когато си искаме, но книгите са ценни! Дайте ми ги! Обещахте ми всичко — мечтите ми! Настоявам веднага да ми ги дадете!