Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

— Господин Сонк и графът са мъртви — извика тя. — Изпратих полковник Аспиш да убие херцога. Заговорът ви е разрушен.

— Виждам. Справи се много добре.

— Ти ми направи разни неща — ти ме промени…

— Защо да съжаляваш за удоволствията, Селесте? — каза графинята. — И без това не са много в живота. А не беше ли прекрасно? На мен безкрайно ми хареса.

— Но не и на мен!

Графинята вдигна ръката си с шипа и разряза голяма цепка в плата на балона. Синият газ започна да изригва отвътре.

— Влизай, Селесте — провикна се графинята. И направи друга дупка, от която заизлиза газ, син като лятно небе. Тя сякаш се рееше в синкавия облак, опасен тъмен ангел с развята от вятъра коса и окървавена рокля.

— Аз не съм като последователите ви! — извика госпожица Темпъл. — Сама се научих! Видях ви!

Графинята раздра още една дупка в провисващия балон и газът се закълби право към госпожица Темпъл. Тя се задави и посегна към капака. Погледна за последен път леденото лице на графиня ди Лакер-Сфорца, дръпна капака да го затвори и падна с вик на хлъзгавия от кръв под на кабината.

— Ще паднем в морето! — извика още докато слизаше по стълбата.

За нейна радост Чан стоеше на четири крака и кашляше. Около устните му вече нямаше червено, а синьо.

— Действа — каза Свенсон.

Госпожица Темпъл не можеше да каже нищо: в това, че Чан ще живее, тя чак сега виждаше истинската дълбочина на скръбта си, че той ще умре. Вдигна очи и видя, че докторът я гледа уморено, забелязал радостта й.

— А графинята? — попита той.

— Реже балона. Всеки момент ще паднем в морето!

— Трябва да помогнем на Чан! Елоиз ще вземе бутилката, а ти се оправи с него. — И кимна към Роже Баскомб, който търпеливо седеше на канапето.

— Какво да правя с него? — попита госпожица Темпъл.

— Каквото искаш — отвърна докторът. — Събуди го или го застреляй. Никой няма да възрази. Или го остави, но ти предлагам да избереш, скъпа. От опит знам, че е по-добре да те преследва мисълта за действията ти, отколкото за бездействието. — Отвори капака на пода и загрижено сви устни. — Нямаме време! Трябва веднага да се качим на покрива. Елоиз!

Двамата подхванаха Чан под мишниците и го качиха по стълбите.

Госпожица Темпъл се обърна към Роже. Дирижабълът се разтресе — кабината забърсваше вълните.

— Селесте! Остави го! — извика Елоиз. — Идвай веднага!

Дирижабълът се разтресе отново, а после се залюшка във водата.

— Събуди се, Роже — извика госпожица Темпъл пресипнало.

Той примига и се огледа неразбиращо.

— Потъваме в морето — каза тя.

— Селесте! — отекна викът на Свенсон отгоре.

Очите на Роже се спряха на револвера в ръката й. Тя стоеше между него и единствения изход. Той облиза устни. Корабът се люшкаше.

— Селесте — прошепна той.

— Толкова неща се случиха, Роже — започна госпожица Темпъл.

— Мисля… — Тя подсмръкна и погледна в очите му — уплашени, напрегнати, умоляващи — и усети как в нейните се надигат сълзи. — Току-що графинята ме посъветва да не съжалявам…

— Моля те, Селесте, водата…

— … но аз не съм като нея. Дори като себе си не съм, може би характерът ми се е променил, защото ме заливат съжаления за всичко — за това, което е опетнило сърцето ми, за това, че вече не съм дете… — Тя безпомощно посочи касапницата около тях. — За толкова много мъртви… за Лидия… дори за бедната Каролин…

— Каролин? — попита Роже сепнато.

— Тя е мъртва, Роже. Мъртва като теб и мен.

Гледаше го как приема тази вест и разбра, че следващите му думи не бяха изречени от жестокост или отмъщение, а просто защото сега тя олицетворяваше всичко, което бе попречило на щастието му.

— Само нея съм обичал! — каза Роже.

— Значи е хубаво, че си я открил — каза госпожица Темпъл и прехапа устни.

— Нямаш представа. Не можеш да разбереш! — каза той горчиво.

— Мисля, че разбирам…

— Как би могла? — извика той. — Не можеш да разбереш — нито мен, нито никого — заради твоята гордост — нетърпимата ти гордост…

Тя отчаяно искаше той да замълчи, но той продължаваше, емоциите му се надигаха като вълните, които се плискаха в стените на гондолата.

— Какви чудеса видях, върховете на усещанията, на възможностите! — Засмя се щастливо, макар в очите му да имаше сълзи, сълзи, които се стичаха по страните му. — Тя ми се обрече, Селесте! Без дори да знае кой съм, без да я е грижа, че ще умрем! Че всичко е прах! Че любовта ни ще доведе до това! Знаеше го още тогава!

Изведнъж я блъсна силно и тя се удари в шкафа. Той тръгна към нея, размахваше ръце и крещеше.