Гордън Далкуист - Стъклените книги на крадците на сънища

— Какво има в нея?

— Не знам, но това е шанс за Кардинала. Мисля, че това е спасило Анжелик — в оранжерията по дюшека имаше оранжеви петна…

— Но всички, които срещнахме, бяха ужасени! — каза Елоиз. — Щом заплашех, че ще счупя шишето, те се разбягваха!

— Сигурно. Предполагам, че съдържанието наистина е смъртоносно — огън срещу огъня, или в този случай лед.

Госпожица Темпъл намери бутилката, сгушена под мишницата на принца. Взе я, като се мъчеше да не гледа ужасното му лице, и после погледна нагоре по стълбите. Сандъкът с книгите си беше на мястото и освен вятър откъм кабината не се чуваше нищо. Изтича обратно при Чан. Елоиз коленичи зад него, взе главата му в скута си и изтри кръвта от лицето му. Свенсон напои една кърпичка в оранжевата течност и с решителна въздишка я притисна към носа и устата на Чан. Той не реагира.

— Действа ли? — попита госпожица Темпъл.

— Не зная — отговори докторът. — Но без него е мъртъв.

— Не изглежда да действа — каза госпожица Темпъл.

— Къде е графинята? — попита Елоиз.

Госпожица Темпъл гледаше Кардинал Чан. Кърпата беше отместила очилата му и тя видя белезите, лика-прилика с кръвта, която се стичаше по врата и брадичката му. И въпреки това под цялото насилие — макар тя да не се съмняваше, че то е неразделна част от душата му — госпожица Темпъл виждаше и нежност, следа от това, което са били очите му преди, от онези устои и предели, където Чан намираше грижа, утеха и мир — ако, разбира се, го правеше. Тя не беше специалист по чуждия мир. Какво щеше да означава, ако Чан умреше? Какво щеше да означава за него, ако умреше тя? Представяше си как изчезва в някоя пушалня на опиум. Какво щеше да прави тя, лишена дори от този път към порока? Въздъхна, отиде при Роже, взе револвера от ръката му и тръгна към металните стъпала.

— Селесте! — повика я Свенсон.

— Сребърната ви табакера е у Франсис Сонк, не забравяйте да си я вземете.

— Какво правите? — попита Елоиз.

— Ще прибера графинята — каза госпожица Темпъл.

Покатери се покрай мъртвия моряк, стъпи на окървавената палуба и хвърли поглед на трупа на Каролин. Очите й бяха изцъклени от ужас, красивата й бяла шия беше разкъсана все едно от вълк. Графинята не се виждаше никъде, но на тавана зееше друг метален капак. Преди да се качи, госпожица Темпъл отиде до прозореца. Облаците и мъглата най-сетне се бяха разсеяли. Дирижабълът безнадеждно бе изкривил курса си. Под тях се виждаше само сива студена вода — не беше много под тях, бяха някъде на височината на покрива на Харшморт — и белите проблясъци по гребените на тъмните вълни. Нима накрая щяха да се удавят в леденото море? След всичко това? Чан може би вече беше мъртъв. Беше излязла, за да не гледа, предпочиташе дори в такива крайни обстоятелства да избягва нещата, които знаеше, че ще й причинят болка. Въздъхна. Покатери се като упорита маймунка по рафта с лостчетата, стигна капака и подаде глава през него.

Графинята стоеше на покрива на гондолата — държеше се за един от металните прътове под газовия балон. Вятърът развяваше роклята и косата й, която се бе разпуснала и се носеше зад нея като черното наметало на пират. Госпожица Темпъл се запита дали просто да не застреля графинята. Или пък да затвори капака и да я остави навън. Но това беше краят и госпожица Темпъл откри, че не може да направи нито едното, нито другото.

— Графиньо! — надвика тя вятъра, а после — усещаше думата странно интимна в устата си: — Розамунд!

Графинята се обърна, видя я и се усмихна с изящество и умора, които изненадаха госпожица Темпъл.

— Влизай вътре, Селесте.

Госпожица Темпъл не помръдна. Стисна здраво револвера. Графинята го видя, но не каза нищо.

— Ти си зла жена — извика госпожица Темпъл. — Направи ужасни неща!

Графинята само кимна; за миг косата й покри лицето й, но тя тръсна глава и черната вълна отново се понесе зад нея. Госпожица Темпъл не знаеше какво да направи. Много добре разбираше, че неспособността й да говори и неспособността й да действа са същите като тези, които изпитваше, когато се изправеше пред баща си — но и че тази жена, тази ужасна жена, беше положила началото на новия й живот и някак си беше знаела или поне беше оценила възможността, че само тя е способна да надникне в очите на госпожица Темпъл и да види копнежа, болката, решителността, да я види такава, каквато е. Имаше много за казване — тя искаше отговор за жестокостта на тази жена, но нямаше да го получи, искаше да докаже независимостта си, но знаеше, че на графинята ще й е все едно, искаше да си отмъсти, но знаеше, че графинята никога няма да приеме поражението. А госпожица Темпъл не можеше да се докаже — да надвие единствения враг, който винаги я беше побеждавал без усилие, — като я застреля в гръб, както не можеше да накара баща си да я обича, като изгореше нивите му.