Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Джак се запита защо споменът остава дълго след като подробностите от едно събитие или личност станат смътни и неясни. Сърцевината на спомена се превръща в нещо като сън или като петно върху фотография, която бързо избледнява.

Дачата на Карл Рочев се намираше навътре в гъста гора след най-крайните източни предградия на Киев, запълнени с грозни жилищни комплекси от съветската ера, които бяха като живи мъртъвци, маршируващи към далечината. По размери и външност къщата приличаше на стара ферма. Дървената структура беше подсилена и на някои места заменена от масивни камъни, които й придаваха по-безжизнен и военен вид.

Джак седеше заедно с Аника и Али в колата, която бяха взели под наем. Той лесно можеше да си представи каква е била структурата на дачата някога, защото тя зловещо наподобяваше неговата собствена къща. Усети как по тялото му премина тръпка, когато споменът за нея се насложи върху картината, която виждаше в момента.

Дачата се намираше в края на лъкатушеща алея, край която наскоро бяха засадени вечнозелени храсти, но те още не бяха достатъчно високи, за да скрият къщата откъм пътя. Тя беше силно осветена и от всички прозорци струеше ведро масленожълто сияние, което разпръскваше мрака на късния следобед. Хладният вятър разрошваше клоните по върховете на боровете, предизвиквайки успокоителен звук, който доста наподобяваше разбиването на вълни в морски бряг. Като се изключеше този шум, цареше пълна тишина. Заедно с вечерния сумрак бяха придошли облаци, които бяха заличили сенките и бяха накарали птиците да замлъкнат.

Джак изкара колата от пътя към ниско надвисналите клони на канадска ела. След като порови малко, намери в жабката клечка за зъби, която подпря върху лоста на скоростите. Щом като излязоха от автомобила, той провери дали колата може да бъде забелязана от някой, който минава по пътя. Вече беше взел предпазни мерки и бе сменил регистрационния номер с друг, който беше свалил от автомобил, паркиран в съседна странична уличка на предградията. Реши, че е направил всичко, което може, за да защити малката им група. След това се огледа наоколо. Не се виждаше нищо друго, освен преплетените клони на вечнозелените храсти. Наблизо нямаше друга къща и единственото превозно средство беше тяхното.

Когато се готвеха да тръгнат по алеята, Аника каза:

— Този човек е опасен. Може би трябва да оставим момичето в колата.

— Спри да ме наричаш „момиче“ — сряза я Али с остър тон.

— Спри да ме наричаш „смахната кучка“ — отвърна Аника.

Известно време двете жени се гледаха гневно една друга, после Али се обърна и изсумтя отвратено.

— Няма да оставя Али сама тук — рече Джак. — Тя идва с нас.

Аника сви рамене, сякаш искаше да каже: „Това си е нейното погребение“, и двете продължиха по алеята, следвайки Джак, който се стремеше, доколкото е възможно, да се придържат към най-неосветените части покрай високите около метър и осемдесет вечнозелени храсти.

Джак им направи знак да спрат, когато бяха изминали горе-долу три четвърти от пътя до дачата. Той отново се огледа. Като се изключеше една голяма черна врана високо над тях, която пазеше едва забележимото си гнездо, гледката почти не се различаваше от тази в началото на алеята. Усещането за изолираност и запуснатост беше остро и атмосферата бе много по-различна от блъсканицата в Киев. Джак предположи, че целта е била точно такава, особено щом като дачата е била планирана като място за любовни срещи.

Едва когато се качиха на широката веранда, Джак забеляза, че прозорецът в далечния ляв край е широко отворен. Натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Той махна на двете жени да не мърдат от местата си и тръгна по дължината на верандата, докато не стигна до отворения прозорец. Дебелите червени завеси бяха надиплени като платна и отвътре се чуваше стереоуредба или радио, от което долитаха звуците на великолепната „Рапсодия по тема на Паганини“ на Сергей Рахманинов, която го наведе на мисълта за Карл Рочев и новата му любовница в огромно легло, застлано със сатенени чаршафи.

Известно време Джак се ослушваше за други звуци — гласове, стъпки, звънтене на кристал и прибори за хранене, — но освен копринената мелодия на музиката не се чуваше нищо друго. Той наведе глава и се прехвърли през перваза. Щом влезе вътре, все още скрит зад дебелите завеси от погледите на хората, които може би бяха в стаята, Джак извади пистолета. До него достигна мирисът на дим от горящо дърво и острото и сладникаво ухание на парфюм. Той разтвори завесата с леко повдигане на дулото на оръжието и като някой магьосник, появяващ се на сцената, се озова във всекидневна, в която се открояваше масивна каменна камина от онези, които често се срещат в старите ловни хижи. Огънят пропукваше весело и разпръскваше топлината си наоколо. Имаше два дивана, разположени един срещу друг, и ниска маса между тях. Стаята беше празна, както и съседната трапезария. Той провери и доста голямата кухня със семпла дървена маса и четири стола с кожени облегалки, наредени около нея. Вляво се намираше задната врата. Отдясно, в малкото килерче с прозорец, също нямаше никой. В антрето огромен клон с изсъхнали цветя, украсен с гирлянда от борови шишарки, бе поставен в кълбовидна керамична ваза върху тясна маса от дърво. Джак се приближи до входната врата, отключи я и отвори на двете жени. След това се отправи към стълбището, водещо към втория етаж.