Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Интересуват ли те инструментите на моя занаят? — Мила Тамирова се беше облегнала на отворената врата.

Беше запалила цигара, докато Али беше в банята, и сега издиша облак от светъл дим към високия таван.

Али не можеше да отдели очите си от стола, който едновременно я отблъскваше и очароваше. Атмосферата сякаш бе наситена с миризма на пот и секс.

— Искам да ми разкажеш за това.

— Принципът на връзването е изключително прост.

— Забрави за принципа. — Али обикаляше стола така, сякаш се движеше по смъртоносна спирала. — Искам да разбера каква е психологията зад него.

Мила Тамирова пушеше бавно и известно време я изучаваше.

— Знаеш ли, тук не става дума за секс.

— Става дума за власт, нали?

— Не — отвърна по-възрастната жена, — става дума за контрол, да го натрупаш в себе си и след това да го освободиш.

Али се обърна и я, погледна.

— Контрол — повтори тя, сякаш Мила Тамирова беше измислила тази дума, която беше едновременно очарователна и неразгадаема за Али.

— Точно така — кимна Тамирова.

— Дай ми пример.

Мила Тамирова сякаш по-скоро се носеше в стаята, а не вървеше.

— Вземи например този стол. Клиентът е вързан към него. Моли да бъде освободен, но аз не му обръщам внимание. Казва ми, че ще направи каквото поискам, и аз го питам: „Всичко ли? Абсолютно всичко?“ Той кимва утвърдително, нетърпелив, дори жаден за наказанието, което ще му отсъдя.

По гръбнака на Али пропълзя тръпка на отвращение. Тя имаше чувството, че присъства на нещастен случай, може би на автомобилна катастрофа, при която две превозни средства се носят право едно срещу друго с висока скорост.

— Защо? — прошепна тя. — Защо го правят?

— Защо някой прави нещо? Защото го кара да се чувства добре. — Мила Тамирова издуха дима през носа си като кон или дракон. — Но ти не питаш за това, нали?

— Не.

— Мммм. — По-възрастната жена обикаляше около стола или може би около Али, сякаш привлечена от желанието да я огледа от всички страни. — Тези мъже са много могъщи. Те прекарват дните си на върха на пирамидата на властта, издавайки заповеди на онези, които пълзят около тях. Странното е, че те намират това за изтощаващо — всички тези хора, които ги питат какво да правят и чакат да получат нареждания от тях, — то изсмуква енергията им. Те идват тук, за да се подмладят. За тях да са в положение, в което не само не им се налага да дават заповеди, но и са принудени да се подчиняват, е сладостно облекчение.

Тя спря и сви пръстите си около облегалката на стола.

— Нали разбираш, че всичко това е театър. В него няма нищо реално освен факта, че съществува в съзнанието им.

— Ти не изпитваш лоши чувства към тях.

— Точно обратното, аз… — Тя внезапно млъкна, отдръпна се от облегалката и се приближи до мястото пред стола, където продължаваше да стои Али. — Какво се е случило с теб, дете?

Али стисна устни, без да откъсва поглед от стола.

По-възрастната жена хвана ръката й в своята, но когато се опита да я поведе към стола, Али се дръпна назад. Тогава Мила Тамирова протегна своята ръка и я сложи върху подлакътника.

— Можеш ли да направиш това, Али?

Али поклати глава.

Мила Тамирова седна на стола и отпусна ръце върху подлакътниците.

— Докосни ръката ми, дете. Само ръката ми.

Али се поколеба.

— Моля те.

Али си пое дълбоко дъх и сложи ръката си върху ръката на Мила Тамирова. Стана й трудно да диша.

— Ще махна ръката си, Али — каза по-възрастната жена. — Разбираш ли ме?

Али кимна с широко отворени от ужас очи.

Мила Тамирова бавно и внимателно издърпа ръката си изпод тази на Али. За момент ръката на Али остана увиснала над лъскавото дърво и кожа. След това тя затвори очи и потръпвайки, отпусна ръка. Когато докосна хладното дърво, в съзнанието й се почви ужасяващата картина на отблъскващо красивото лице на Морган Хер, който шепнеше зли думи в ухото й.

— Али, отвори очи. Сега ме погледни. — Мила Тамирова се усмихна. — Ти си добре. Всичко е наред, нали? Ти си тук, с мен.

Али едва намери сили да кимне.

— Сега… — Мила Тамирова се изправи. — Защо не седнеш там, където седях аз?

Али изпита отвращение. Беше обхваната от паника, която туптеше зад очите й и заплашваше да погълне цялото й същество.

— Али, за теб е важно да седнеш в стола.

— Аз… Аз не мога.

Мила улови погледа й.

— От този момент насетне те управлява страхът ти. Ако не се изправиш срещу него, ако не го победиш, ще живееш в страх през целия си останал живот.