Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Али се чувстваше парализирана и напълно безсилна. Сякаш отново беше загубила цялата си съзнателна воля.

— И тогава — продължи по-възрастната жена — онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил. — Тя се усмихна. — Не можем да позволим това да се случи, дете. Нали така?

— Това е твърде много — задъхано отвърна Али. — Не мога.

— Не можеш или не искаш? — Мила Тамирова огледа бледото й и запотено лице. — На това място, Али, ти изцяло контролираш нещата. Ти си онази, която решава дали да седне в стола, или не.

— Искам да си тръгна.

Мила Тамирова вдигна ръка.

— Тогава върви си. — Усмивката й беше мрачна. — Никой не може да те накара да направиш онова, което не искаш. — Али беше стигнала до вратата, когато тя добави: — Без да го знаеш, ти си направила от този спомен нещо свято. Трябва да разбереш това.

Али я погледна невиждащо. Очите й наблюдаваха нещо, което вече се беше случило, някой, който вече бе мъртъв.

— Този спомен е нечестив.

— И точно тук религията ни проваля. — Ръката на Мила Тамирова сякаш галеше дебелия подлакътник на противния стол. — Паметта не може да направи разлика между святото и нечестивото, защото тя унищожава усещането за време. Паметта превръща онова, което е било нечестиво в миналото, в нещо свято в настоящето. — Дългите й и силни пръсти с кървавочервени нокти сякаш живееха свой собствен живот, подобно на спомен. — Това е единственото възможно обяснение защо се вкопчваш в страха и не можеш да се освободиш от него.

— Контрол — прошепна Али, — това искам.

— Това искаме всички, дете. — Тя замълча за момент и после се приближи към момичето.

Сякаш бяха като две коли, които се движат една към друга, и в един момент Али мина толкова близо до Мила Тамирова, че усети приятната й животинска миризма.

Али се отпусна в стола и сложи ръце на същите места, където преди мигове бяха стояли ръцете на по-възрастната жена. Сърцето й биеше толкова силно, че почти изпитваше болка. Сякаш беше в пламъци и всеки момент щеше да избухне. Постепенно обаче й стана ясно, че онова, което изпитва, е прилив на енергия, който съвпада или може би е следствие от достигането на връхната точка на ужаса й. Усещаше стола под лактите, китките, бедрата и задните си части. Погледна към ремъците и видя, че бяха просто парчета кожа и метал. Вече не й изглеждаха като помощни средства за вуду или черна магия, принуждаващи я да се върне обратно към онази седмица на отчаяние и страх. Поне засега този спомен беше лесно управляем, а не непреодолим. И все пак тя не можеше да се взира дълго в него, без да изпита усещането, че ослепява или потъва в мрак отвъд всякакво разбиране.

Тя се надигна от стола, защото го искаше и защото можеше да го направи. Все още усещаше леко изтръпване на местата, където дървото я бе докоснало през дрехите й.

— Искаш ли малко чай? — попита я Мила Тамирова с изражение, наподобяващо нежност или дори утеха, която Али не можеше да осмисли напълно. — Или може би нещо по-силно, за да отпразнуваме малката ти победа.

— Къде е баща ми? — попита Али.

— Каза, че се нуждаеш от неговата защита. От какво или — може би трябва да попитам — от кого?

— От нищо — отвърна Али. — Излъгах, защото се страхувах, че иначе няма да пожелаеш да се срещнем.

— Вероятно си била права да мислиш така — намръщи се Мила Тамирова. — Не че това има някакво значение, не мисля, че за теб ще е добра идея…

— Искам да се срещна с него.

— Разбирам — поклати глава Мила Тамирова, — но баща ти е много опасен човек и не се знае как ще реагира на новината, че има незаконородена дъщеря. За теб е за предпочитане да стоиш далеч от него.

— Добре, изпълни дълга си, ще смятаме, че си ме предупредила.

Мила Тамирова затвори вратата към импровизираната тъмница зад тях и те тръгнаха по коридора.

— Току-що направи първата стъпка. Това е всичко. Не мисли, че си намерила магическо решение на проблемите си. Предстои ти дълго и зловещо пътуване.

Али извърна поглед от пронизващите й очи. Искаше й се наистина да я разбира, но по-скоро би си отхапала езика, отколкото да признае, че това не е така.

— Ще ми се да последваш съвета ми, макар и да не ме харесваш.

— Това не е вярно — възпротиви се Али. — Или поне вече не е.

— Оценявам искреността ти. — На устните на Мила Тамирова отново заигра мрачна усмивка. — И въпреки това няма да ме послушаш, нали?

Али поклати глава.

— В коя дупка се е скрил?

— Отличен избор на думи. — Мила Тамирова я поведе през всекидневната към входната врата. — В новата си дача, съвсем близо до града. Ето адреса. — Тя отвори вратата. — Върви при него. Може би ще стигнеш навреме за кръщавката.