Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Джак, нали не ме мразиш за това, което направих?

— Направила? Какво си направила?

— За онова, което казах на Али.

— Не, съвсем не. Тя има нужда от всичката помощ, която може да получи, дори и понякога да й е трудно да понесе онова, което чува.

— Чувствам се облекчена. — Аника сложи ръка върху неговата. — След всичко, което се случи…

— Точно за това става дума. — Джак внезапно реши да хване бика за рогата. — Аз не знам какво се е случило с теб.

— Какво? Нали ти казах.

— Всъщност не го направи. Когато за пръв път видях белезите ти, реших да не те питам как си ги получила, защото мислех, че това би означавало да се бъркам в личния ти живот, но сега искам да знам.

— Защо? Защо сега изведнъж това стана важно?

— Вече ти казах, че имаш необичайното умение да разбираш младата жена, която срещна само преди няколко дни. Искам да разбера как го правиш.

От време на време до тях достигаше тихото ехо на стъпки и на приглушени гласове. От момента на пристигането им имението беше оживяло, сякаш очакваше именно тях. Няколко коли бяха паркирани на широката, застлана със ситен чакъл площадка пред къщата, а във вътрешността й се носеше усещане за очакване и оживление на забързани приготовления.

— Умея да я разбирам — отвърна Аника, — защото и двете сме били пречупени.

Очите й с цвят на минерал го изучаваха с плашеща настойчивост. Човек можеше да се изгуби в тези очи, дори повече от това — можеше да поиска да се изгуби в тях. Джак загуби усещането за време и за място и я прегърна. Почувства в голите й ръце трепета на емоциите, които бушуваха в нея.

— Разбирам я — продължи тя, — защото и аз като нея бях отвлечена. Защото съм точно като нея.

— Скъпи, едва опита сладкиша — смъмри го вдовицата Танова. — Да не би да съм прекалила с канелата?

— Не, Катя. — На устните на дядя Гурджиев се появи лека усмивка. — Просто си мислех за миналото.

Катя Танова дойде и седна до него край масата в трапезарията. Бяха в нейния апартамент, който беше елегантно мебелиран по последна западна мода. Тя не беше от хората, продължаващи да живеят с миналото като много от нейните приятелки, харесващи все същите неща, които харесваха и на трийсет или четирийсет години. Техните домове бяха като музеи или мавзолеи, в зависимост от това доколко цинично би се изразил човек. Лицето, което Катя показваше пред обществото — спокойно, благоприлично и дори прекалено въздържано, — рязко контрастираше с поведението й, когато беше сред близки хора, или поне с държанието й с Гурджиев, с когото бяха наистина близки. С него тя беше като млада жена — кокетна и закачлива. Често отмяташе глава назад и се смееше или пък подхващаше с него интелектуален разговор, което той намираше за определено еротично.

— За повечето хора това не е особено хубаво, а за теб е направо ужасно.

— Може би си права, но не мога да се сдържа — кимна той със сериозно изражение.

— Тя е дошла да те види, нали? Срещнал си се с Аника.

Той гледаше през прозореца към грозно оголените клони на едно дърво.

Катя носеше рокля на цветя без ръкави, която беше достатъчно къса, за да разкрие силните й крака, но не толкова, че да изглежда неприлично. Беше свалила обувките си, преди да седне. Краката й, обути в прозрачни чорапи, бяха доста красиви.

— Винаги ставаш толкова меланхоличен, когато я видиш. И миналото…

— Понякога успявам да заблудя себе си, че съм щастлив, или да изпитам задоволство, че съм скроил някоя хитра игричка. Много рядко успявам да се почувствам отново млад, но това усещане винаги избледнява и след това осъзнавам, че просто съм се заблуждавал. Изразходвам толкова много енергия да не обръщам внимание на миналото, да го забравя или — и това би било най-добре — да го залича, но то се връща да ме преследва отново и отново. — Той се извърна от прозореца с мрачна усмивка. — И как би могло да е иначе?

— Но, скъпи, как можеш да продължаваш да се самообвиняваш, след като…

— След като вината не е моя? Трябваше да го знам, трябваше да го предвидя…

— Как би могъл? Да не си магьосник?

— Де да бях — щях да унищожа миналото и да го променя с едно махване на ръката! — Във вика му имаше силно страдание. — Такъв ужасен край. Никой не заслужава такова нещо.

— Особено Ники. Тя беше твоя дъщеря, но и моята най-добра приятелка и ужасно ни липсва и на двамата. — Катя сложи ръка върху неговата. — Но ние всъщност не говорим за Ники, нали? Нея отдавна я няма и болката и страданието не могат да я достигнат. Но Аника…