Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Сигурно ти е било трудно през тези последни месеци с мама — предположи Клер. — Съжалявам, че не можех да идвам да я виждам по-често.

— Няма нищо, аз… — Той спря насред изречението.

Би било толкова лесно да съхрани и дори да украси илюзията на Клер, че е прекарвал много време с Луиз, когато всъщност не го бе правил. Чувството за вина и угризенията бяха здрава основа, на която можеха да се съберат отново и да е сигурно, че тя ще го обикне отново. В началото вътрешният му импулс беше точно такъв — същото чувство на егоизъм, което му беше попречило да е близо до Луиз. Пол си помисли, че бе напълно възможно и Клер да се е поддала на същия импулс. Но той вече не можеше да продължава така. Сега не беше време за егоизъм или лъжи. Осъзна, че колкото да беше трудно, можеше да се справи далеч по-лесно с това да бъде отхвърлен от Клер и Арън, отколкото да бъдат събрани отново от една лъжа.

— Скъпа, истината е, че и аз постъпих като теб. Прекарах далеч по-малко време с майка ти, отколкото трябваше. Истината е…

Той погледна за момент към Арън, който го наблюдаваше с пронизващите си и смущаващи детски очи. И точно този поглед му даде силата да продължи. Усмихна се с благодарност на момчето, преди да довърши:

— Истината, е че не можех да понеса да я виждам в това състояние. Тя не ме познаваше, не реагираше на песните, които обичахме да слушаме заедно.

Дори не осъзнаваше къде се намира. Беше заключена на място, за което нямаше ключ.

В очите на Клер проблеснаха сълзи.

— Прекарах толкова време да те мразя и да не те допускам до себе си… — Тя спря, за да изтрие сълзите от очите си с изящния си показалец. — Затворих те в същата ужасна стая, в която беше и мама. Не можех да понеса да виждам когото и да е от двама ви. Не исках Арън да вижда баба си в такова състояние и да я запомни само като… — Тя пристъпи колебливо към баща си. — Сега нея я няма и аз осъзнах, че нищо не може да я върне, нищо не може да върне предишните дни… Но ти си тук, татко. — Тя не се сдържа и погледна към сина си, а след това добави предизвикателно: — Арън е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Виждам това ясно, толкова ясно — каза Пол и наистина вярваше във всяка своя дума.

— Джак, съжалявам — Али опря глава в рамото му, — съжалявам, съжалявам, съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш, скъпа. Нямало е как да знаеш какво ще се случи. Ами ако и двете бяхте загинали, мислила ли си за тази възможност?

Тя безмълвно поклати глава.

Сърцето на Джак се сви. Разкритието на Али го свари неподготвен. Той не я обвиняваше за решението й и не го смяташе за предателство към дълбокото й и трайно приятелство с Ема. Изпитваше единствено болка, че това я бе измъчвало през цялото време в допълнение към ужаса, който Хер й беше причинил.

— Джак, моля те, кажи нещо — обърна се към него Али с отчетлива нотка на отчаяние в гласа.

Джак знаеше, че няма никаква полза да се чуди какво би станало, ако Али беше зад волана в утрото на смъртта на Ема. Никой никога нямаше да узнае какво бе накарало дъщеря му да излезе от пътя с висока скорост и да се удари в онова дърво. Можеше да я попита следващия път, когато тя се появеше, но подозираше, че няма да знае или да си спомни. Във всеки случай Ема вече настойчиво бе поискала от него да продължи напред и да забрави за чувството на вина, което го измъчваше. Това настрои мислите му да се разширят в правилната посока и да обхванат различните гледни точки.

Видя, че застаналата до Каркишвили Аника ги наблюдава, и завъртя Али с лице към себе си.

— Чуй ме, и двамата чувстваме вина за изборите, които сме направили в утрото на смъртта на Ема, и може би тази рана няма да се излекува напълно. Но те уверявам, че никога няма да можем да разберем това, освен ако не се освободим от чувството на вина и не спрем да се самонаказваме. Това е, което Ема би искала да сторим сега повече от всичко друго.

— Не знам… — В очите на Али проблясваха сдържани сълзи. — Не знам дали ще мога.

— Първо трябва сама да го поискаш. Али, толкова много ти беше отнето. — По лицето й премина мрачна сянка и за миг му се стори, че тя ще рухне в ръцете му, затова той продължи все така спокойно, но с известна нотка на настойчивост: — Време е отново да подредиш нещата вътре в себе си.

— Какво искаш да кажеш? — разтърси глава тя.

— Струва ми се, че знаеш. — Той си пое дъх. — Мислила ли си, че Хер ще те убие, че ще умреш?

— Искам да се прибера вътре.

— Никой не те спира. — Джак се сдържа с усилие да не я сграбчи.