Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Гурджиев стоеше спокойно и се стараеше да изглежда невъзмутим.

— Което означава какво?

— Този път Аника е затънала много навътре в лайната — толкова навътре, че дори и аз не мога да я прикрия.

— Това ли си правил досега? — Гурджиев позволи на дълбоко стаения си и отдавна тлеещ гняв да избликне навън. — Не знаех, че някога си направил нещо за нея…

— Противно на странната ти заблуда, че си всезнаещ, не всичко ти е известно.

— Моля те. Ти беше твърде зает да правиш неща с нея, вместо за нея.

Двамата мъже се гледаха втренчено един друг с такава силна неприязън, че човек би помислил, че се опитват да се унищожат един друг със силата на умовете си.

— Разбирам недоволството ти и ти съчувствам — рече накрая Батчук. — Само двамата с Аника знаем какво се е случило. Тя не би ти казала, а и аз със сигурност няма да го направя.

— Тя беше едва на дванайсет, беше дете!

— Определено не се държеше като дете. — Усмивката на Батчук беше едновременно самодоволна и презрителна. — Виждаш ли, ти никога не си я познавал наистина, не си подозирал на какво е способна и така и не схвана каква всъщност е тя.

— Аз съм този, когото тя нарича „дядя“.

— Така е, наистина. — Тонът на Батчук даваше ясно да се разбере, че това негово изказване беше всичко друго, но не и отстъпление. — И освен това си невежа и още не си узрял за истината. За разлика от Павел от Тарсус още не си имал своята среща по пътя към Дамаск 19 19 Става дума за св. Павел и срещата му с Исус Христос — Бел.прев. , но пък изглежда си изверг.

— Изверг?

— „А най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг.“ — Батчук цитира Първото послание на свети апостол Павел до коринтяните.

— За запален атеист си доста запознат с Библията.

— Обичам да изучавам слабостите на враговете си — заяви Батчук, с което искаше да намекне на Гурджиев, че слабата връзка между тях е прекъсната — вече не бяха „врагоприятели“. — Така или иначе, дойдох да те предупредя или по-точно да ти дам възможност да предупредиш Аника. Идвам за нея аз самият, а не някои, когото съм наел или на когото съм наредил да ми свърши работата. Това ще направя лично, със собствените си ръце.

— Как можеш… — Дядя Гурджиев направо се разтрепери от едва сдържан гняв. — Това е чудовищно. Как можеш да го направиш?

— Като се има предвид какви решения е взела, как бих могъл да не го направя?

— Знаеш какво означава това.

— Знам — кимна Батчук.

— Между нас вече нищо няма да е същото.

— Скъпи мой, дядя Гурджиев — каза Батчук използвайки подигравателно обръщението на Аника към възрастния мъж, — нищо между нас не е същото от момента, в който за пръв път видях Аника.

— Сторих онова, което сметнах за правилно — рече Аника — но знам, че невинаги правя верния избор.

Джак я изучава известно време. Стояха на входа на имението на Магнусен, пред банята, където беше влязла Али. В този момент и двамата не искаха да я оставят сама. Що се касаеше до Джак, усещането, че е станал жертва на необмислените постъпки на Али и на неспособността на майка й да я контролира, се появи отново с пълна сила. И все пак, той много добре осъзнаваше, че няма никакъв смисъл да продължава да се ядосва на тази ситуация, защото от момента, в който бяха излетели от „Шереметиево“, той се беше примирил с отговорността, че трябва да пази дъщерята на президента от онези, които биха искали да я отвлекат или да й навредят, както и от самата нея.

— В това отношение ти и Али си приличате — отбеляза той. — Изглежда, че тя е неспособна да разбере какво е добро за нея или пък може би омразата, която изпитва към себе си, я подтиква да търси опасни ситуации.

Аника се усмихна с усмивка, която най-добре би могла да бъде описана като потайна или поне иронична — сякаш думите му я бяха върнали към някакви скрити спомени.

— Виждаш я в толкова чиста и съвършена светлина, Джак, и аз наистина ти се възхищавам за това. Искам да кажа, че тя е толкова сложна личност — не че повечето хора не са сложни, но в нея има нещо, което…

Тя внезапно спря, сякаш промени решението си, и очите й се отнесоха в някакво друго време и на друго място. Джак не за пръв път виждаше това да се случва с нея и приликата с изражението, което понякога наблюдаваше при Али, го порази. И в този момент, когато перспективата в съзнанието му към този специфичен куб на Рубик се промени, той започна да се чуди колко ли още прилики има между тези две жени.

Очите й с цвят на халцедон се насочиха отново към него. На светлината, идваща от входа, те изглеждаха прозрачни.