Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Гърлото му се стегна и пресъхна.

Тя сведе поглед към момчето с отривисто движение на главата, сякаш съзнанието и тялото й не бяха съвсем в синхрон.

— Арън, изправи се, моля те. — Гласът й се промени и стана по-ясен и настоятелен, когато се обърна към сина си.

Момчето — Арън — се надигна от мястото си на пода, където се занимаваше с айфона си, обърна се и застана до майка си и с лице срещу Пол.

— Арън — обади се Клер, — това е дядо ти. Името му е Денис.

— Здравей — каза Арън.

Момчето беше по-високо, отколкото си беше представял Пол, но пък той нямаше опит с осемгодишните момчета, нямаше с какво да ги сравнява, освен с Клер на тази възраст. За негово облекчение Арън не приличаше на баща си или по-скоро на неприятния спомен, който Пол имаше за него. Донякъде приличаше на самия Пол, което накара сърцето на министъра да замре за миг. Сякаш виждаше лицето на безсмъртието — едно друго негово аз, което тъкмо поемаше по неравния път на живота.

— Здравей, Арън — мъчително изрече той със сърце, качено в гърлото, и въпреки онова, което беше заявил на Бенсън, добави нетърпеливо и почти ентусиазирано: — Майка ти може да ти е казала, че съм болен, но не съм. — Установи, че най-сетне може да се усмихне. — Чувствам се съвсем добре.

— Татко, истина ли е това? — попита го Клер.

Но Пол остана безмълвен. Беше така запленен от внука си, че не стана ясно дали изобщо я е чул.

— Истина ли е това, господин Бенсън? — обърна се тя към Бенсън с лице, поруменяло от гняв и възмущение. — Вие ми казахте, че баща ми е неизлечимо болен.

— Да, ами, това не беше съвсем вярно.

— Не беше съвсем вярно? — повтори като ехо Клер. — Господи!

Тя се наведе напред под такъв ъгъл, че беше принудена да направи една крачка към него. Крачка, която се стори агресивна и заплашителна на Пол, който излезе от подобното си на транс състояние. Дъщеря му изглеждаше така, сякаш се готвеше за нападение. Бенсън се изправи пред нея, както би го направил един бивш военен — застанал като истукан, но с очи, изпълнени с унижение от напускането на полесражението.

— Вие излъгахте мен и сина ми и увеличихте болката ни… Майка ми току-що почина, безподобна гадино!

Бенсън не отстъпи, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да отговори. Не можеше да измисли никакво извинение, изправен пред нейната ярост. Пол си помисли, че „ярост“ е точната дума, защото в гнева й имаше нещо старомодно и традиционно, което го караше да се гордее с нея. И точно в този момент, когато бледата и крехка представа, която имаше за нея, се сблъска със силата на пълнокръвното й присъствие сега и се превърна в нещо реално, миналото и настоящето се смесиха в едно и по някакъв мистериозен и алхимичен начин го върнаха на него.

Той се обърна към Бенсън и каза:

— Искам да остана насаме със семейството си.

Бенсън отвори уста, вероятно за да повтори отново, че времето е от съществено значение, но когато срещна погледите на Пол и дъщеря му, се отказа и реши да не казва нищо.

След като Бенсън си тръгна, Пол остана сам срещу духовете и демоните, които го измъчваха дори когато храбро, но безуспешно се опитваше да ги изблъска дълбоко в подсъзнанието си.

— Значи — подзе Клер с изтънял и ужасно напрегнат глас — си добре. Чувстваш се добре.

Той кимна, внезапно загубил способността си да говори.

— Но как се оказа тук? Какво искат тези хора?

— Все още не знам. — Пол се чувстваше по-сигурен, когато разговаряха за Бенсън и Томсън.

— Това са важни хора.

— Ами, бяха такива — призна той. — Може би все още са. Малко или много, ме отвлякоха и когато ме докараха тук, ми казаха, че мога да видя теб и Арън, ако ги изслушам.

— Забелязах, че не ги слушаш.

— Вместо това обърнах ситуацията в своя полза.

— Това е толкова типично за теб, татко.

Той се прокашля, искаше му се да има чаша вода, с която да преглътне следващия си въпрос.

— Ти… — Почувства нов прилив на страх, сякаш влизаше в обитавана от духове къща или в леговището на опасно животно. — Омъжена ли си?

— Не, не съм. — Това беше просто констатация, лишена от униние или самосъжаление. — Лорънс така и не се върна, не е виждал Арън. Аз не бих искала това.

— Разбирам. — Беше се оказал прав за онова привилегировано копеле.

Този поток от информация беше последван от смутено мълчание, по време на което Арън местеше поглед от единия към другия и обратно, а веждите му бяха смръщени по маниер, които съвсем не беше детски, сякаш се опитваше да долови явните и скритите чувства и емоции, носещи се около него.