Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Не че той самият беше невинен, не хранеше илюзии по този въпрос. Затова обичаше Шекспир — защото неговите крале бяха толкова наясно със себе си. Те не бяха подвластни на заблудите на обикновените смъртни. Бяха проницателни дори и в лудостта си. Знаеха, че ръцете им са оцапани с кръв, че са извършвали убийства и че са издавали трудни заповеди, заради които едни са се издигали, а други са изпадали в нищета или животът им е увисвал на косъм, за да бъде накрая пожертван на бойното поле. Освен това не забравяха удобно за заговорите и предателствата, които бяха утъпкали пътя им към короната.

В блуждаещото му съзнание се появи един от любимите му редове от „Хенри V“: „От колко радости лишен е кралят, които всекиму достъпни са!“

Той поднесе чашата към устата си, но вече я беше изпил. Останалата част от уискито „Талискер“ беше в бутилката в другия край на стаята, но вместо да отиде да я вземе, той остави празната чаша и се насочи към преходната врата.

Един длъгнест чернокож младеж, който, изглежда, не се чувстваше особено удобно в костюма си, вдигна поглед към президента и дотолкова се стресна от вида му, че шоколадовата му кожа пребледня. Протегна ръка към портативния дефибрилатор и попита:

— Сър, да не би да се чувствате…?

— Спокойно, добре съм. — Карсън седна на стола срещу човека, когото на шега наричаха Дефибрилатора — доктора, съпровождащ го, за да му окаже помощ, в случай че получи сърдечен удар. — Седни, седни!

Президентът погледна към съвсем малкия преносим компютър, който Дефибрилатора беше сложил в скута си.

— Наваксваш с новините от реалния свят, а?

— Не, господин президент, пращам имейл на дъщеря ми Шона.

— В какво училище е тя?

— Ами, в специално училище. Луда е по конете.

— Какви коне язди, каква порода — английска или уестърн? Дъщеря ми язди…

— Нито едната от двете, господин президент. Има синдрома на Аспергер. Концентрира се много добре, особено върху нещата, които харесва, и в това отношение е нещо като гений, но не изпитва чувства.

— Не те разбрах. — Президентът смръщи вежди. — Несъмнено обича теб и съпругата ти.

— Не, господин президент, поне не и в нормалния смисъл. Не чувства нищо — радост, тъга, страх, любов.

— И въпреки това каза, че е луда по конете.

— Да, тя откри начин, по който да ги възпитава. Това е своеобразен напредък, макар че, да си призная, аз самият не го разбирам. Конете я очароват, но по начин, който нито аз, нито съпругата ми можем да проумеем. Може би те я разбират, кой знае? Общо взето, тя живее в свой собствен свят. Сякаш е в стъклен буркан, през който нищо не може да премине. Онова, което още повече влошава положението, е, че тя напълно си дава сметка за това. Затворник е на собственото си съзнание и го знае.

Президентът помисли с остра болка за собствената си дъщеря, която според закъснялата му преценка отдавна беше загубил. Беше глупаво да се преструва, че не е така. Не можеше да я разбере по начина, по който, изглежда, я разбираше Джак — дори по-лошо, започваше да губи търпение с нея. През каквото и да бе преминала, то беше приключило веднъж завинаги. Защо не можеше да го остави зад гърба си като нормално човешко същество? Той разполагаше само с ограничено време, което можеше да посвети на нея и на проблемите й. Беше свикнал да решава проблемите, а не да ги оставя да продължават да се развиват като безкрайно кълбо канап. Как, по дяволите, той и Лин бяха дали живот на създание, което не изпитваше към тях нищо друго, освен презрение? Разбира се, това го навеждаше на въпроса какво чувства той самият към нея. И, естествено, отговорът бе, че я обича — трябваше да я обича, тя беше негова дъщеря. Трябваше да я защитава с цената на живота си, но това не означаваше, че трябва да я харесва или пък да я приема каквато е. А и какво знаеше тя за истинския свят? Демонстрираше единствено презрение към компромисите, които той беше принуден да прави, за да спечели и запази политическата си власт. Напоследък той се люшкаше между силното желание тя да излезе от депресията или както там се наричаше състоянието, в което бе изпаднала, и мигове, в които му писваше от неприемливото й, детински нарцистично поведение. Лин открай време имаше навика да отстъпва пред прищевките и заплахите на дъщеря им, а сега го правеше още повече от преди, но неговото търпение вече се изчерпваше.

Дефибрилатора се размърда неспокойно и накара Карсън да си помисли: „И при него има душевна болка. И двамата сме бащи без късмет — между нас всъщност няма разлика.“ На глас каза: