Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Али извърна поглед, хапейки долната си устна, и след това кимна отривисто.

— В един момент бях напълно сигурна, че няма да оцелея.

— Тогава се е случила — обясни той — малка смърт, частична смърт, съзнанието ти се е подготвяло да потъне в забвение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си едновременно жива и мъртва. — Джак се приближи до нея и сниши глас. — Нещо в теб е умряло или пък се е разболяло тежко в онази седмица с Хер.

— Грешиш, грешиш! — нададе вик тя.

— Ако погледнеш на себе си от тази перспектива, всичко, което казваш или правиш, придобива абсолютен смисъл. Ти си изпълнена с ярост, презрение и злоба, след това се преобръщаш и ставаш най-сърдечното и любящо същество, което човек може да си представи. Имаш проблеми със съня, а когато заспиш, си преследвана от кошмари. Обожаваш Ема, но си и ужасена от нея — ужасена, че тя ще поиска по някакъв начин да ти отмъсти за онова, което ти смяташ за своето предателство към нея, за това, че не си била до нея тогава, когато, от сегашна гледна точка, Ема най-много се е нуждаела от теб.

— В момента не искам нищо друго, освен да умра. — По лицето на Али се стичаха сълзи.

— Тези думи ти носят утеха, защото ти всъщност не ги мислиш наистина.

— Не ми казвай какво мисля… — В пълните й със сълзи очи проблесна гняв.

— Али, спри. — Гласът му беше строг, но не и груб. — Знаеш ли, бях ти наистина ядосан, когато се появи в самолета. Готвех се да те върна обратно, но майка ти малко или много ме принуди да те взема. През последните няколко дни обаче видях нещо в теб — решителност, както и силна воля за оцеляване, — така че не ми казвай, че искаш да умреш, защото знам, че просто си свикнала да говориш и да мислиш по този начин. Но това не е истина и ти го знаеш.

Сега Али изглеждаше по-спокойна или поне по-способна да слуша онова, което той й говореше. Тя беше все още в шок и Джак разбираше, че ще й е необходимо известно време, за да обмисли разговора им и да позволи на мислите и чувствата й да намерят равновесието, от което тя се нуждаеше, за да продължи напред.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна, сложи глава на гърдите му и се отпусна тежко върху него, сякаш беше напълно изтощена.

Аника, която бавно вървеше към тях, очевидно реши, че вече може да се приближи до тях.

— Джак, аз бях причината за буйната реакция на Али.

— Ще трябва да ми обясниш това.

И Аника го направи. Тя му разказа за разговора, който беше водила с Али, и как той бе ставал все по-оскърбителен и заядлив в опитите й да принуди момичето да излезе от черупката, която я изтощаваше.

— Помисли ли изобщо какво правиш? — Той сложи покровителствено ръка около раменете на Али и я притисна по-близо до себе си.

— Принудих я да се погледне отстрани — меко отвърна Аника. — Тя трябваше да стигне до това състояние, да потъне толкова надълбоко, че единственият й изход да е нагоре.

— А ако беше скочила от скалите?

— Тя не иска да се самоубие, Джак. — Аника сложи нежно ръка върху тила на Али. — Ако наистина искаше, щеше вече да го е направила.

Джак я погледна и разбра, че тя казва истината. След това се огледа наоколо, сякаш едва сега забелязваше мястото, където се намираха, и видя отдалечения на известно разстояние Каркишвили, който ги наблюдаваше със смесица от състрадание и снизхождение. Олигархът повика хрътките си, които заподскачаха около него. След това се обърна и тръгна с бърза стъпка обратно към имението, а кучетата го следваха по петите.

— По-добре да влезем в къщата — предложи Джак, като хвърли поглед на бързо смрачаващото се небе. Вятърът се беше усилил и духаше откъм водата, а внезапната влага във въздуха подсказваше, че скоро ще завали дъжд.

Заместник-премиерът Ориел Батчук чакаше пред сградата на дядя Гурджиев, когато възрастният мъж се върна у дома. Той се беше притаил до входа като привидение, облечен в коженото си палто, което беше едновременно зловещо и абсурдно. На челото му беше прихлупена ниско мека шапка в стила на трийсетте години. Изглеждаше така, сякаш се явява на кастинг за снимките на „Кльощавият“ или „Пет гроба по пътя за Кайро“. При други обстоятелства тази гледка можеше да се стори забавна на Гурджиев. В сегашната ситуация обаче единственото чувство, което изпита, бе, че му предстои да се изправи лице в лице срещу съдбата си.

Когато Гурджиев се приближи, Батчук отстъпи от входа, но мракът, който той носеше със себе си, остана.

— Получих обгорения ти подарък — каза той, като имаше предвид пожертването на Бороньов, чието още топло тяло Гурджиев беше оставил в краката на агентите на Батчук, — но се боя, че този път това не е достатъчно.