Али Найт - Лъжи

Уверявам се, че наоколо няма никого, промъквам се напред и надничам към моята къща. Завесите в стаята на Джош са дръпнати и лампата е угасена. Той сигурно спи, завивката е омотана около краката му и косата му е сплъстена на челото. Съседният прозорец свети. От този ъгъл виждам снимките на стената в спалнята ни и купчината дрехи на Пол на стола. Кухнята е тъмна. Питам се дали полицията наблюдава градината оттам.

Отивам зад бараката с инструментите, откъдето мога да се кача на яхтата, без да ме видят от къщата. Отключвам вратата, вмъквам се вътре и закривам с длан фенерчето, което нося в чантата си, откакто нахлух в офиса на Пол. Люковете са малки, но не смея да запаля осветлението. В тъмното оглеждам малката кухня — печка с два котлона и малък хладилник. Зад сгъваема маса с пейки има две свързани спални със завеса, която служи като преграда. В дъното са банята, складът в кърмата с перална машина и още една врата, водеща към задната палуба. Яхтата е била свидетел на организационните умения на „М и М“ леглата са отрупани с дрехи, които не са се побрали в пътническите им чанти, в тясната кухня са натрупани бирени бутилки и до лаптопа на масата са забравени чисто нови скиорски ръкавици.

Включвам радиатора и изведнъж осъзнавам, че умирам от глад. Претърсвам хладилника и намирам изсъхнало парче „Чедър“ и половин кофичка кисело мляко. Откривам две бисквити в шкафа и се утешавам с мисълта, че съм яла и по-големи гадости. Правя си черен чай, за да стопля ръцете си, сядам до масата и вяло натискам клавиш на лаптопа. За мое учудване компютърът започва да работи. Синкавата светлина от екрана хвърля отблясъци в сенките на каютата. Макс или Маркъс не си е направил труда да го изключи и няма парола за влизане. Сега вече имам работа. Изваждам видеодиска с надпис: „Кокетни крака“ на Мелъди от папката й и го пъхам в лаптопа. Записът е толкова абсурден, че ми става смешно, филмът е сниман с малка камера, прикрепена към крак. Има серия с някой, който върви по кафяв килим. Остри влакънца от килима драскат обектива, а после камерата се завърта и покрай нея преминават обувки с платформи. Виждам шнола и капачка на писалка, подритнати до крак на маса. Микрофонът е чувствителен и долавя всяко изскърцване и стон на кожената подметка на обувката, но гласовете в стаята са приглушени и неясни. Някой се смее и пред обектива се размахва женски пръст. Изведнъж камерата се вдига нагоре и променя ъгъла си на четирийсет и пет градуса. Човекът, който я носи, сяда и кръстосва крака и Астрид се изплезва на обектива. Зад русата й коса се виждат растенията в офиса на „Форуд“. „Да ти го начукам, Лекс, под полата ми ли завираш това нещо?“ — смее се тя. Чува се трясък и стържене и екранът угасва. Лекс е изключил камерата. Снимането от нивото на краката е една от многото му изпробвани и отхвърлени идеи.

Миг по-късно започва друг видеозапис. Този път обувката му е под масата. Сега той е извън офиса. Подът е от напукани бели плочки и има ехо. Камерата подскача бясно, докато Лекс вдига крак и го слага на пода. Срещу него има пурпурни балетни пантофки, поставени под ъгъл на пода. Жената, която ги носи, има голи крака и изящни глезени. Костите се разгръщат ветрилообразно на крака й, докато се спускат към пръстите. Лекс се премества на стола си, който сигурно е на колелца, и в края на масата се виждат скъпи обувки с високи токчета и чорапи в телесен цвят на кръстосани крака, единият от които замислено се върти. Невъзможно е да се чуе какво говорят хората, но филмът е достатъчно интересен. Езикът на тялото е показателен.

Вляво от пантофките има черни мъжки обувки с връзки. Едната е протегната срещу камерата на Лекс и аз веднага познавам обувките на Пол по начина, по който кракът му стърже по напуканите плочки. Следват пет минути местене на задник и клатене на крака, докато камерата на Лекс стои насочена към жената с високите токчета, която кокетно кръстосва крака и се навежда встрани. Флиртуването на Лекс започва да ми омръзва, когато той, изглежда, извива тялото и крака си и там, скрита под масата, далеч от любопитни очи, таен миг, който никой друг не би трябвало да сподели, е пурпурната пантофка, притисната до глезена на Пол — очевиден знак за спотаена страст. И когато пантофката изчезва в крачола на панталоните на съпруга ми, аз се сещам къде съм виждала тези обувки — спретнато сложени под ретро табелката на Британските железници в стаята на Мелъди, подредена и показана ми от майка й.