Али Найт - Лъжи

— Какво има там вътре?

— Кухня и хол. Ще взема останалите папки и ще дойда в къщата.

Лежа като труп под дъските на пода. Чантата е върху гърдите ми, катинарът от предната врата се е забил в ребрата ми и студена вода се плиска в гърба ми.

Не виждам какво й е привлекателното — мърмори Самюълс и се върти около умивалника. — Трябва да си джудже, за да живееш тук.

Джон не отговаря. Чувам го, че прелиства книжа до масата.

— Откровено казано, такива места ме плашат — добавя Самюълс.

— Мога само да ви кажа да не ходите на почивка в мочурищата на Норфък.

Самюълс обикаля каютата, връща се и застава точно над мен. През тясна пролука в дъските виждам, че ръката му се протяга към нещо, и съзирам велосипедната каска на Джеси.

— Къде мислите, че е отишла тя, господин Форман?

Не мога да дишам, защото тежестта му натиска дъските върху мен.

— Не знам — тихо отговаря Джон. — Но ако има причина да бяга и да се крие, сигурно е основателна. Ако мисли, че е права, Кейт е много решителна, но ако знае, че е права, съмнявам се дали нещо може да я спре.

— Не съм убеден, че точно вие може да говорите за граници, господин Форман.

Джон не реагира на думите му и си го представям как стои неподвижно и приема евтините подигравки на Самюълс.

— Може би. Но Кейт едва ли ще се предаде, докато не научи истината.

Самюълс се изсмива презрително.

— Тя не е убила никого — продължава Джон. — Защо сте толкова сигурен, че Кейт го е направила?

Самюълс оставя с трясък каската.

— Има доказателства и нейна ДНК! Я стига! Тя е убила Мелъди в пристъп на ревност и се е опитала да изглежда така, сякаш извършителят е Джери, и после е убила Лекс, защото е била адски вбесена, че той злорадства заради любовната връзка на съпруга й и защото е можел да я претрепе в автомобилната катастрофа. И сега тя бяга и се крие. Невинните не бягат от закона. Всичко е ясно.

— Вие може и да мислите така, но не сте ме убедили. Случайно знам, че утре Рей Спенсър ще бъде в Националния музей за естествена история за една от благотворителните си акции. — Джон прелиства страниците за по-ефектно. — Имам някои въпроси, които ще развалят настроението му.

Самюълс мълчи. Може би се прозява.

— В участъка има залагане кога ще я заловим. Заложил съм една лира на четири часа тази сутрин.

Стъпките се отдалечават и аз се осмелявам да си поема дъх, но изведнъж спирам, защото отново се озовавам в непрогледен мрак, когато лампите угасват. Единственото, което не ми позволява да изкрещя, е посланието на Джон към мен. Вкопчвам се в него, сякаш е спасително въже, около което е увита ръката ми, и се боря за живота си, докато леденостудената, мръсна вода се плиска в гърба ми.

Насилвам се и си представям как удрям хиляди шамари на Пол, а после бутам капака и задъхано се измъквам от засилващата се в мен клаустрофобия. Бъркотията, оставена от Макс и Маркъс, означава, че Самюълс не е видял чаената чаша, която използвах, нито камерата, която още тихо примигва на лавицата. В изблик на ликуване от разминаването ми на косъм, аз се обръщам към камерата:

— Аз съм Кейт Форман. Засега прекъсвам записа. Часът е четири сутринта и Самюълс загуби облога.

Изключвам камерата и слагам медийната карта и лаптопа в чантата си. Трябва да се стегна. Не мога да си позволя повече такива грешки. Не знам дали Джон ще каже на Пол, че съм на яхтата, затова бързо събличам мокрите си дрехи, напъхвам ги в пространството между дъските и дъното и претърсвам гардероба на Маркъс. Приличам на престарял ученик в кафявата тениска, джинси и протрито кожено яке. Най-добрите ми открития са бейзболна шапка с емблемата на Оукланд, в която мога да прибера косата си, и швейцарско армейско ножче. Взимам велосипедната каска на Джеси, която за малко не ме издаде, и я слагам на главата си.

Нервно надничам през люковете и се изненадвам, че никой не тича из градината. Петнайсет минути след като Самюълс и Джон се върнаха в къщата, аз се качвам на гребната лодка и за няколко минути стигам до другия бряг. Предпочитам да бягам по безлюдни улици обратно към велосипеда, отколкото да се опитам да се прехвърля през оградата до моста. Сега порязаните ми ръце може да затруднят придвижването ми. Преди да изчезна в уличката, поглеждам към моя дом, територия на най-големите ми домашни победи, най-щастливи мигове и бившия ми живот. Изведнъж се ядосвам толкова много, че съм изхвърлена навън на студа и мрака, а Пол спи удобно близо до децата ни, че изваждам джобното ножче и започвам да сека бурените на брега. Ревността и чувството за предателство ме карат временно да изгубя ума си. Срязвам въжето, с което лодката е прикрепена за „Мари-Роуз“ в последен жест на безсмислено унищожение, и после сядам и се разплаквам. Сега завесите на спалнята на Пол са дръпнати и лампата е угасена. Спокойно ли спиш, моя любов? Приятни сънища. Може би ще ти бъдат за последен път.