Али Найт - Лъжи

Петдесет процента от женените мъже изневеряват. Или седемдесет процента. Или всичките. Никой не знае. На екрана преминават още образи на крака на столове и колене, но аз вече не внимавам. Бях достатъчно арогантна, за да предположа, че мога да се противопоставя на този шанс, че съм специална и че има специални хора. Мислех, че съм късметлийка. Ала току-що бях видяла жестокото доказателство, суровата истина, че съм като всички останали и щастието в живота ми е изградено върху измислица. Елоуид беше права — наистина споделяме връзка, ти изневери и на двете ни, Пол. Как можа да ми го причиниш? Знаел си какво правиш. И нещо повече, Лекс също е знаел. Експерименталният филм неволно бе заснел всичко. Как ли е злорадствал Лекс, когато е дал на Мелъди отровния си малък подарък?

Започва да ме изпълва изгаряща ярост заради самодоволството, в което бях потънала, възможностите за кариера, от които не се възползвах, начина, по който поставих потребностите на Пол над моите и мързеливите служби, в които се бях оставила да ме носи течението. Укорявам се заради всичко това, слагам диска в чантата си и изваждам камерата на Лекс.

— Живеем в медиен свят, Кейт — прошепвам. — Усмихни се! Защото те снимат…

Прочитам инструкциите. Въпреки изтощението ми мисълта ми е съвсем ясна. Мога да запомня всяка дума. Поставям камерата на лавица в кухнята, за да бъде под точния ъгъл, и я включвам да снима на функция „нощно осветление“. Време е да разменим ролите си.

Започвам нервно. Гласът ми е дрезгав и тих. Заеквам и започвам отново, този път по-силно.

— Името ми е Кейт Форман и се крия от полицията. Издирват ме за убийството на Мелъди Греъм и Лекс Уд. Това може да е последната ми възможност да изгладя недоразуменията и да докажа, че съм невинна.

Колкото по-дълго говоря, толкова по-уверена ставам. Разказвам как съм заварила Пол в кухнята, за шала с кръвта на Мелъди в дома ми и как съм открила трупа на Лекс. По средата съм, когато гласът ми секва. Задната врата на яхтата изтраква, когато някой я отваря и се чуват тежки стъпки.

Имам време само да се скрия зад преградата и се проклинам колко глупава съм била да си помисля, че полицията няма да дойде тук. На пода плъзват дълги сенки, когато на кърмата светва лампа. Отварят се шкафове и на пода тупва чанта. Промъквам се на колене и надничам иззад ъгъла в коридора. Полезрението ми е ограничено, но вратата на шкафа под стълбите е отворена и протегната мъжка ръка дърпа нещо. Там има стар зелен метален шкаф, останал от дните, когато яхтата беше офис на „Форуд“. Някой тършува вътре. Студена омраза изпълва сърцето ми. Предполагам, че си ти, Пол, и кроиш нещо. Посред нощ е, прекалено късно някой да проверява финансови операции или стари лични документи. Ръката взима папка. Синият й цвят изглежда зелен на светлината на лампа. Мъжът блъска тежкото чекмедже обратно в рамката, която изскърцва. Ръката изчезва от полезрението ми и вратата на шкафа се затваря. Дръпвам назад главата си и се свивам до масата. Няколко крачки довеждат висок човек в каютата, но не е моят неверен съпруг, а Джон.

— Ето къде си била. Добре ли си?

— Не. Какво търсиш?

Той кима уклончиво, отбягвайки въпроса.

— Има ли полиция в къщата? — добавям.

— Разбира се.

— Сигурно намират Пол за много убедителен, като се имат предвид резултатите от анализа на кръвта върху шала, за да е там с децата, докато аз бягам и се крия — подхвърлям злобно.

Джон мълчи известно време и после казва:

— Той се тревожи за теб. Децата плачат за теб.

Имам чувството, че сърцето ми ще разкъса гърдите ми. Той усеща това и добавя:

— Но сега спят. — Слага няколко папки на масата. — Нямам много време. — Джон сяда срещу мен в обсега на камерата, която все още записва. — Ти създаде много неприятности…

— Не съм убила никого — прекъсвам го троснато.

Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.

— Защо отиде в апартамента на Лекс?

Новините се разнасят бързо. Може би обаждането ми на телефон 999 не е било анонимно.

Джон не ми вярва и затова обяснявам, за да се опитам да го убедя:

— Мислех, че там може да има нещо, което ще ми помогне, но открих трупа му… и никакви улики. После обаче намерих нещо. Не знаех, че Лекс ми е дал отговор отдавна. Осъзнах го едва сега. — Джон се втренчва в мен толкова съсредоточено, че аз като тъпа тийнейджърка неволно питам: — Какво?

— Лекс ти е дал отговор. — Това не е въпрос, а твърдение. — Йона и китът… — Гласът му заглъхва и той започва да прелиства едната папка. Нощта му подхожда, докато се навежда над купчината листове. Лицето му вече не е бледо. Изглежда, отегчителната борба да остане трезвен и чист го изтощава повече през деня. Но Джон винаги се е оживявал вечер, бил е душата на компанията на купони, краен, весел и оживен, и винаги си е тръгвал последен. Когато пристрастеността го е държала в хватката си, той не е искал да се прибира вкъщи, а все по-често да ходи в усойни и мрачни свърталища. Сега очите му са ясни и в раменете му бързо пулсира нервна енергия. От този ъгъл Джон много прилича на Пол. Те имат еднакви ръце. Със значителни усилия прогонвам от представата къде са били ръцете на Пол. — Йона и китът. Какво ти говори тази притча, Кейт?