Али Найт - Лъжи

— И защо…

— Аз съм главен изпълнителен директор на фирма, която върти бизнес за два милиарда лири годишно. Капитан съм на кораб, който мнозина искат да управляват, ако ме извиниш за сравнението. След първата част от продажбата на „Форуд“ Пол е акционер в КПТВ. Гласовете на акционерите са важни за определянето на политиката на фирмата и на човека, който да я ръководи. Проучвах мнението на Пол, ако предпочиташ така да се изразя.

— Защо не каза всичко това още отначало? Защо Пол го пази в тайна?

— Боя се, че ще трябва да попиташ него. Не искам да гадая, но предполагам, че среща в кола през нощта звучи малко… мръснишки. Когато полицаите ми зададоха специфични въпроси, аз ги потвърдих. Освен това мисля, че Лекс не знае за срещата ни…

— Защо?

— Лекс и Пол са равностойни партньори във „Форуд“, но в случай, че това се промени…

— Променя ли се?

— Само хипотетично. Исках Пол да бъде на моя страна. Смятам, че той е изгряваща звезда. Имам чувството, че ще работим добре в бъдеще, и му обясних всичко това. Грубо казано, предпочитам него пред Лекс. — Порша отмества очи от мен и поглежда Джеси. — Основателите непрекъснато губят контрол върху фирмите си. Силовите блокове и съюзите се менят изненадващо бързо. Това е бизнесът. Няма да си върша работата, ако не внимавам за такива неща.

— Законно ли е? — пита Джеси.

Порша се смее.

— Не ставай смешна. — Тя се приближава до портрета на Рейф. — С годините разбрах, че онези, които имат най-малко опит в деловите взаимоотношения, мислят за тях в най-мелодраматична светлина, било то журналисти, холивудски сценаристи или художници. — Порша засиява победоносно. — Истината е усърдна, почтена работа. — Дълго гледа портрета и после тихо се изсмива. — Значи това е причината за спора. Харесва ми, Джеси, наистина. Но за да преуспееш, трябва да си умна, а това включва компромиси. Същото важи и за всяка сделка, от бизнеса до създаването на изкуство. — Порша има хубав глас — приятен и мелодичен, но изпълнен с дискретна авторитетност. Когато тя говори, изпитваш желание да слушаш. Лесно мога да си представя как омайва стая, пълна с мъже. — Дори художниците понякога трябва да правят компромиси с виждането или идеалите си.

— Няма да стане — изтърсва Джеси. — Ако се продадеш, мъртъв си като творец.

— Беше ли пиян Пол, когато се срещнахте онази нощ?

Порша се обръща към мен, озадачена, че все още съм на тази вълна.

— Не мисля. — Тя отново насочва вниманието си към Джеси: — Всички работим усилено, Джеси. Ти се трудиш тук, в това ателие, което предполагам, че е твърде студено през зимата и задушно през лятото; Кейт жонглира с твърде много чинии и се чуди кога ли ще паднат; аз се трепя в офиса. Всички искаме отплата за работата си. Възнаграждението има различни изражения…

— Ти ли уреди срещата? — настоявам.

— Да.

— Как? Как го направи?

— Не си спомням точно, но вероятно сме говорили за това.

— Мразя поръчките — изплаква Джеси. — Или се съгласяваш с виждането на художника, или стоиш настрана.

— Той се съгласи с виждането ти — успокоява я Порша. — Но най-важното е, че онова, което Рейф не иска — посочва думите на платното, — трябва да бъде променено.

— Тогава той не прави компромиси! — намесвам се.

Порша ме поглежда унило.

— Когато станеш толкова могъщ и властен, вече не е необходимо да правиш компромиси.

— Между другото, какво означава „Зелена, зелена трева“? — питам, изправям се и заставам до портрета.

Джеси се оживява:

— От песен на Том Джоунс за човек, който мечтае за дома на детството си, красотата му и невинността, защото чака да изпълнят смъртната му присъда и ще се върне у дома само в ковчег.

С Порша се споглеждаме.

— И каква е връзката? — питам.

— Искам да покажа колко далеч е стигнал Рейф от идиличното му ирландско селце. Младежката му невинност е била покварена от околната бизнес среда. Сега той чака душевната си смъртна присъда, затворен зад решетки, в които сам се е оградил.

— И изненадана ли си, че на Рейф надписът не му харесва?

— Мислех, че ще мога да убедя Джеси да възприеме… по-услужлив възглед, за да бъде доволен Рейф — намесва се Порша.

Приятелката ми не се предава.

— Той превръща изкуството ми в нещо красиво, но неуместно, окачено над камината. По-добре да стана вътрешен дизайнер.

— Бояджия — обаждам се.

— Да, проклет бояджия!

Порша се смее:

— Виждам защо сте приятелки. Лично аз харесвам творбите ти, Джеси, и на моя портрет можеш да напишеш каквото искаш, ще го приема храбро. Безпокоя се обаче, че Рейф ме изпревари с поръчката си. Сега имам чувството, че не мога да те помоля да ми нарисуваш портрет. Не искам да ме видят, че раболепно копирам идеите му. Трябва много да внимаваш как се поставяш в медийния бизнес и на пазара на изкуството.