Али Найт - Лъжи

Стоя, без да знам какво да направя. Лекс, моля те, дай ми знак какво е станало тук. Опитвам се да огледам местопрестъплението с окото на криминалист. Апартаментът е подреден, леглото е оправено и няма чаши, пепелници или изпити до половината бутилки вино и линии кокаин. Проверявам в съдомиялната машина, която е измила различни чаши, чинии и прибори. Сушилното отделение е празно. Оглеждам за прашни очертания от липсващи предмети, но Роза си върши добре работата. Няма нищо.

Посещението не е било приятелско, но ти си пуснал някого, когото си познавал толкова добре, че те е изненадал в спалнята ти, Лекс. Търся нещо тежко, с което може да е бил ударен по главата, и решавам, че извършителят вероятно го е взел. Питам се дали не е хвърлено в канала. С какво те удариха, Лекс? Ударът не те е убил, но те е обездвижил. Трябвало е да се сетиш какво ще те сполети.

О, Лекс, прости ми за подозренията и самодоволството ми! Автомобилната катастрофа придобива съвсем различен нюанс — невинен, уплашен човек, който се бори със сенки. Оставам още няколко минути и се надявам да открия нещо, но напразно.

Затварям вратата и я избърсвам с ръкава си. В коридора чувам музика от съседния апартамент и женски смях. Някой се наслаждава на живота в мансарда в Централен Лондон. Обзалагам се, че пощенският код с лекота привлича тук жени. Но трябва да се махам.

Извървявам осемстотин метра, използвам телефонен автомат и се обаждам анонимно на 999. Пет минути по-късно падам на мократа улична настилка, изкрещявам от шока от разкритието си и от ужаса колко глупава съм била в момент, когато е трябвало да съм абсолютно хладнокръвна. Оставих бирата до лаптопа на Лекс. Слюнката ми блести на гърлото й.

Джеси маха веригите на металната врата на ателието си и се бори с катинара в сумрака.

— Знам, че е досадно, но онзи ден обраха магазина малко по-нататък по улицата.

— Мислех, че с това се приключи през деветдесетте години на миналия век.

— Очевидно се е появило отново заради рецесията. Не съм сигурна дали някой крадец ще реши, че си струва да съсипе хола заради една от картините на Джеси, но си замълчавам. Тя е тук и това е най-важното — единственото, което има значение. Трябва ми малко пространство, за да помисля какво да правя. Не мога да се прибера у дома, колкото и отчаяно да искам да видя децата. Полицията ще ме арестува като главен заподозрян за убийството на Лекс.

— Как си? Изглади ли нещата с Пол?

Втренчвам се недоумяващо в нея. Джеси почуква с пръст по слепоочието си и тръгваме нагоре по стълбите към ателието й.

— Забрави ли, Кейт? Ти мислиш, че той има любовница.

Времето сякаш, се е свило и аз съм преминала през необятни пространства, без да мигна. Любовница. Колко странно звучи това и колко далеч отидохме. Джеси беше заета с творческите си истории, неинформирана и нищо несъзнаваща като наскоро пристигнала имигрантка чистачка. Влизаме в ателието й и аз се тръшвам на изпръскана с боя училищна скамейка до газов радиатор.

— Между другото, имам делова среща след половин час. Знам, че е късничко, но тя не можа да ме вмести в програмата си в друго време. Затова, ако искаш, изчезни през това време, а после можем да отидем да пийнем нещо.

— Лекс е убит.

Тя спира да се движи, както държи платно в ръцете си.

— Преди малко открих трупа му. Полицията ще помисли, че съм го убила аз. Те вече мислят, че съм убила Мелъди.

На лицето на Джеси се появява изражението, което познавам най-добре — широко отворена уста от недоумение.

— Същият метод е използван и за двамата… — Млъквам, защото осъзнавам, че ще трябва да започна отначало.

Очите на Джеси мигат и веждите й танцуват нагоре-надолу, докато се опитва да проумее онова, което чува.

— Защо? — Тя се разгневява. — Защо са убили Лекс?

— Не знам. Сигурно е открил нещо.

— Какво е открил, Кейт? Мисли!

— Не знам. — Изучавам крехките нокти на пръстите на Джеси, които стискат платното. Остри са като бръснарски ножчета, изсушени от терпентин и студени ателиета и издраскани от художническата работа. Ръцете говорят много за човека. Ноктите на Мелъди бяха къси, електриковосини и в контраст с роклята й. Ръцете на Пол са топли и меки, свикнали да тракат по компютърната клавиатура.

— Нещо важно, заради което си е струвало да го убият.

Джеси подпира платното на стената, изтрива длани в изцапаните си с боя панталони и се хваща за коленете, сякаш да се предпази от онова, което чува.

— Мислиш ли, че го е направил Пол?