Али Найт - Лъжи

— Това е отвратително… — Гласът ми заглъхва и ме обзема безнадеждност. Горкият Маркъс, малкият му жест на съчувствие, изтълкуван погрешно, и личният му живот изложен на вестникарска хартия. — За това има напълно невинно обяснение и съм сигурна, че го знаете.

О’Шей взима вестника.

— Проблемът е, че твърде голяма част от тази история привидно е невинна, Кейт. Но шалът, ножът в канала… Я стига! За мен всичко е ясно. Или си ти, или е той, или и двамата.

— Всички знаят за канала! „Форуд“ използваше яхтата за офис известно време и много хора от телевизията знаят как да стигнат дотам. Не знаете това, нали? — Изпитвам горчиво задоволство, като виждам, че О’Шей и Самюълс се споглеждат. — Там беше счетоводният отдел. Работеха на яхтата, преди да се преместят в новите помещения, и им беше много тясно. Всеки може да е хвърлил ножа в канала.

— Хващате се за сламки, Кейт.

— Да! Защото невинните не знаят всички отговори! И аз не знам отговорите, но знам, че не съм убила Мелъди! Няма да кажа нито дума повече.

След половин час напразни опити да ме накарат да проговоря, да си призная, да се изповядам или да се пречупя, те ме връщат в килията, където прекарвам следващите три часа, като слушам как бълнуващият пияница в съседство крещи псувни и скандира.

Два часа по-късно, когато алкохоликът се е накрещял и се е свил на пода, Тео идва при мен.

— Имам изненадваща новина. Ще те освободят.

— Какво…

— Детектив инспектор О’Шей има кураж — добавя адвокатът и поклаща глава. — Колегите й не одобряват решението й. Може да те следят, за да видят къде ще отидеш.

— Мислех, че доказателствата са неоспорими.

— Не могат да бъдат сигурни дали не е съпругът ти. В алибито му пак има достатъчно време да убие Мелъди. Времето е малко, но е възможно.

— Предполагам, че би трябвало да се радвам, но като знам, че ако аз съм навън, Пол трябва да е вътре, се чувствам загубила.

В отговор Тео почесва бакенбардите си.

Униформен полицай отваря вратата на предварителния арест и аз тръгвам след него през фоайето на участъка, където чака възрастна двойка. Колебая се дали да изляза през предната врата, но Тео ме уверява, че репортерите не знаят в кой участък съм задържана. Излизаме, мигайки в късния следобед, и никой не ни поглежда. Тео ми дава визитната си картичка. Проявява интерес да ме представлява в съда. Мисля си, че ще се стигне дотам, ако не намеря нещо, което ще ме отърве.

Трябва да говоря с Лекс. Той е бил в бара онази нощ и се е срещнал с Мелъди, преди тя да умре. Лекс искаше да говори с мен, но сега се е скрил и аз смятам да разбера защо. Телефонът му ме препраща веднага към гласовата поща. Обаждам се на Сара и набързо говоря с Джош и Ава, преглъщайки сълзите си. Сара взима телефона и весело ме уверява, че децата са добре. Опитвам се да не мисля за тях, взимам такси и насочвам мислите си към Лекс. Ще чакам пред апартамента му, докато той се върне. Все някога ще го направи. След два часа обаче ми става студено и се отегчавам. Пол ми изпраща съобщение, че е взел децата от дома на Сара. Настоява да се прибера вкъщи, но първо трябва да получа някои отговори.

Слагам премръзналата си ръка върху модното зърнесто дърво на вратата на мансардата на Лекс. Три тежки, супермодерни ключалки препречват влизането ми. Искам да се вмъкна вътре и да потърся мотиви и тайни, но не мога. И после ми хрумва идея.

Минава деветнайсет и трийсет, когато стигам до офисите на „Форуд“. Настойчивото ми звънене на вратата довежда млада жена в униформа на фирма за почистване.

— Роза тук ли е? Роза, чистачката?

Тя разбира единствената дума, която има значение, и отключва вратата. Точно както подозирах, в стаята няма никого. Там рядко има някой след деветнайсет часа. Минавам покрай издутите чували за боклук и се насочвам към дебела, яка жена, която чисти с прахосмукачка.

— Роза!

Тя се обръща, изключва машината и избърсва ръце в карираната престилка на униформата си. Необходима й е минута, за да се досети коя съм.

— А, госпожо Форман? Добре?

Отвръщам на широката й усмивка. Боже мой, тя не знае. Всяка вечер Роза изпразва телените кошчета за боклук и смачква хартиите, разхвърлени върху бюрата на служителите на „Форуд“, но никога не ги чете и не гледа новините. Не ги разбира. Повечето хора от персонала не разговарят с нея и не са запомнили лицето й. Тя е само част от армията работници, които се въртят наоколо и поддържат важните личности, които са стигнали до същността на нещата. Роза няма представа за бурния скандал, който се вихри тук, и че аз съм опозорена и трябва да ме отбягва.