Али Найт - Лъжи

Разплаквам се от безнадеждността на положението.

— Не знам, но как да мисля друго! Порша е осигурила алиби на Пол…

— Порша Уедъръл?

— Същата.

— Деловата ми среща е с нея. Ще се опитаме да намерим решение на проблема с поръчката на Рейф Спенсър. Не му харесва.

— Така ли?

— Настоява да види портрета, а аз едва съм го започнала. Рейф иска да види как напредва работата ми — нещо, което обикновено не позволявам на никого, но Порша изви ръцете ми и сега той иска да променя картината, въпреки че не е довършена. Всички се мислят за проклети Медичи и командват хората.

— Ще кажа някоя добра дума за теб на Порша. Мисля, че портретът ще стане страхотен.

— Е, в светлината на разместването на пластовете, както казват американците в моята професия, инвестицията изглежда благоприятна за Рейф, а той пак не е доволен.

— Къде е картината?

Джеси отива в отсрещния край на ателието и смъква покривалото от платното. Портретът е в обичайния й стил — изпълнен с жизненост и ярки цветове, които преливат един в друг. Оформени като чинии очи са нарисувани на синкаво-розовата плът на лицето. Сивият костюм на Рейф все още само е скициран, но се виждат огромни, разкривени рамене. Това е изкуство, което изисква внимание, съвсем различно от акварела на стената до веригата на вратата.

— Защо е реагирал толкова бурно? Знае какъв е стилът ти.

„Подписът“ на Джеси е дума или израз, който се рее в бледожълтото пространство до главата на субекта. На тази картина до лицето на Рейф танцуват смарагдовозелени букви: „Зелена, зелена трева“.

Мобилният телефон на Джеси звъни.

— Слизам — отговаря тя, обръща се към мен и вижда разтревоженото ми изражение. — Порша е…

— Никой не бива да ме вижда…

— Сигурна ли си? Може би ще я попиташ за алибито на Пол?

Погледите ни се срещат с разбиране.

— Не й казвай за Лекс — предупреждавам я. — Съмнявам се дали е съобщено по медиите.

— Ще я доведа. — Тя взима ключовете си и излиза. След няколко минути двете влизат в стаята.

Щом ме вижда, Порша възкликва силно и демонстративно ме прегръща и ме целува, сякаш предизвиква преобладаващото обществено мнение.

— Боже мой, само на какво подлагат теб и семейството ти! — Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че е трудно, но не трябва да четеш статиите във вестниците. Не забравяй, че те само се забавляват на твоя гръб. Обаче мисля, че Пол много се бави с реакциите си. Трябва ви пиар, някой, който да представлява семейството ви и да говори от ваше име. В такъв момент ви е необходим професионалист. — Сяда на скамейката, отваря чантата си и изважда телефона си. — Въртят ви на шиш в блясъка на медиите, но е време да поемете контрола. Знам една много добра фирма за управление на репутацията. Шефът ми е стар приятел. Трябва да му се обадите. Споменете името ми. — Тя изважда тефтерче с кожена подвързия от чантата си, откъсва листче и написва телефонния номер. — Това ли е чантата ти? — Порша пъха листчето под нея. — И на всяка цена изпратете сметката за услугите им в кабинета ми.

— Искаш ли питие, Порша? — пита Джеси и Порша приема чаша вода. Елегантните й обувки и скъп костюм с панталон изглеждат комично неуместни в този лабиринт от ателиета и всеки момент някой може да свие кабриото й навън, но това очевидно не я притеснява и тя сякаш се забавлява.

— Ако мога да направя още нещо, обади ми се. Говоря сериозно — добавя.

— Защо осигури алиби на Пол?

Тя не трепва и ме поглежда в очите.

— Осигурих му алиби, защото се срещнахме. Вероятно искаш да знаеш колкото е възможно повече за случилото се с Пол в нощта, когато беше убита Мелъди.

— Да.

— Разбираемо е.

— Защо сте се срещнали с Пол?

Порша отпива глътка вода, оглежда се къде да сложи чашата и я оставя на пода. Мълчи и мисли какво да отговори.

— Е, добре, Кейт, често съм се чудила какво ще ти кажа, ако ми зададеш този въпрос, но като се замисля, най-доброто нещо е истината. Няма вероятност да те хванат по-късно, ако кажеш истината.

По гърба ми полазват тръпки.

— Опитвам се да бъда точна за часа, но не съм сто процента сигурна кога се срещнахме — добавя тя.

— И в колко часа беше?

— Десет и половина, може би единайсет без петнайсет.

Джеси ме поглежда изумено. Ще трябва много да я притискат, за да си спомни деня, в който се е случило нещо, да не говорим за часа и минутите.

— Разговаряхме в колата ми, защото валеше проливен дъжд. Срещата беше кратка. — Порша става от скамейката и бавно я заобикаля.