Али Найт - Лъжи

— Разбира се, че мога да те нарисувам. — Сега Джеси е в настроение да се продава, надушвайки друга поръчка. Започвам да се притеснявам, защото Порша не смята за важен разговора за алибито на Пол, но за мен това е въпрос на живот и смърт. Време е да я шокирам и да я извадя от зоната й на безопасност.

— Лекс е убит.

Сега вече получавам реакция и съм център на вниманието. Порша губи хладнокръвието си и се втренчва в мен. Струва ми се, че в очите й съзирам страх.

— Не знаех.

— Малцина знаят.

— Как е умрял?

— По същия начин като Мелъди.

— Имитатор? — Тя изважда телефона си. Ръката й трепери. Готви се да набере някакъв номер, но се отказва. — Знаеш ли нещо за „хрътката“? Рейф ме пита за това.

Сядам бавно на изпръскан с боя стол, за да се опитам да прикрия шока си. Искам гласът ми да звучи нормално.

— Хрътката? — Повдигам рамене. — Не знам. Кога те пита?

— Преди няколко дни Лекс е казал, че това ще бъде следващото му голямо нещо.

Поклащам глава. Светът придобива по-ясен фокус, когато ме обзема трепетна възбуда. Пипнах те, Рейф.

— Кейт? Кейт, мисля, че… — Джеси гледа към улицата през големия прозорец на ателието. Нещо в гласа й ме кара да се втурна да погледна и веднага разбирам всичко, което трябва да знам. Отвън са спрели две полицейски коли и от отворените им врати изскачат тъмни силуети. Грабвам чантата си и хуквам към изхода. — Кейт! — крещи Джеси след мен. — Почакай!

Не мога да чакам. Нямам време. Няма да се върна в килията и безпомощно да чакам други да пишат историята ми вместо мен. С тази критично важна нова информация мога сама да съставя края, все още владея положението. Джеси ме е сграбчила и бута нещо в ръката ми. Дава ми ключа за велосипеда си.

— Слез по стълбите в дъното на коридора. Излез покрай тоалетните.

Порша пристъпва към нас. Изражението й е строго.

— Джеси, може би помагаш и съдействаш на престъпник. Това е сериозно закононарушение.

Старата ми приятелка се обръща към мен. В същия миг се чува звук от блъскане на врата с нещо тежко, който отеква нагоре по стълбището. Джеси ме хваща за лактите и ги стиска силно, повече от надежда за невинността ми, отколкото че има доказателства да я подкрепи.

— Никакви компромиси — настървено прошепва тя.

Поглеждам за последен път изуменото лице на Порша, хуквам по стълбите, като прескачам по пет стъпала наведнъж, изскачам през аварийната врата и побягвам по задна уличка, пълна с боклуци. Велосипедната каска на Джеси подскача в счупената пластмасова кошница, докато въртя педалите по неравните павета.

Карам колелото толкова усилено, че след десетина минути се налага да спра под железопътен мост. Сърцето ми блъска силно, сякаш иска да излезе от гърдите ми. По гърба ми се стича пот и се събира в прегъвките на коленете. Товарен влак започва да трополи по релсите над мен и аз крещя отново и отново онова, което неволно открих, нещо, което Порша небрежно спомена, изпълнено със смисъл за мен. Хрътка. Лекс е оставил следа. За мен. Представям си го: прикован на леглото, кръвта се просмуква в чистите му чаршафи, когато в отчаяните си последни секунди си мисли как да заложи капан и напъва всичката си творческа енергия, за да измисли начин как да предаде съобщението си. Лекс е запазил за накрая най-прекрасния плод на въображението си и е използвал последния си дъх, за да предаде посланието, надявайки се, че ще стигне до мен и аз ще разбера значението му. Разбрах, Лекс. Няма да те разочаровам. Отново изкрещявам от болка и загуба заради Мелъди, Лекс и себе си. Той задъхано е изрекъл последната си дума за мен, защото е знаел, че няма да се откажа. Хрътка. Знам как, но не знам защо и крещя с енергията и яростта, необходими да действам, за да разбера защо да тръгна по откритата от Лекс пътека и да видя накъде води.

Отново прехвърлям крак над извития метал на стария „Райли“ на Джеси и завъртам педала. Защо, Рейф? Защо? О’Шей не е по-близо до отговора от мен, въпреки че разполага с компютри, достъп до бази данни, криминалисти и закона на нейна страна. Но всичките системи, процедури и протоколи не помагат. Тук са пуснати в действие превзетост и арогантност. Рейф е затворил устата на Лекс, но шалът се озова в моя дом, а ножът — в канала. Отивам си вкъщи и Пол ще ми разкаже каквото знае, дори това да е последното, което ще направи.

След трийсет и пет минути бързо каране нещата не изглеждат толкова ясни. Спирам през пет улици от дома си, до някакви гаражи. Не мога да вляза вкъщи ей така. Полицията сигурно ме чака там. Погрижила съм се телефонът ми да е изключен. SIM-картата е в задния ми джоб. Нямам достъп до електронна поща. От мелодраматични мисли за отмъщение се придвижвам към по-практични. Аз съм беглец и няма къде да прекарам студена нощ. Рискът вероятно е глупав, но не мога да устоя на притегателната сила на дома си и празнотата в гърдите ми, където са децата ми, трябва да бъде запълнена. Духвам на премръзналите си ръце и карам до моста над канала на около осемстотин метра от дома ми, където ще стигна до водата. Влача велосипеда на Джеси по стъпалата на близката къща, скривам го от погледите на минувачите, заключвам го и се снишавам зад живия плет, когато чувам, че идва кола. На ъгъла има нисък жилищен блок. Промъквам се към брега, минавайки покрай електрическа подстанция, и стигам до висока стоманена ограда. Обикалям насам-натам и търся нещо, което да ми помогне да се прехвърля. Намирам счупен стол до контейнерите за отпадъци. По-висока съм с около метър от оградата, но прехвърлянето през лъскавия метал е по-трудно, отколкото изглежда. Правя огромно усилие, но не стигам доникъде. Ядосвам се и се повдигам, като разкъсвам връхната си дреха и болезнено охлузвам корема си. Преодолявам оградата, но пътят покрай канала е дълъг и труден. Бавно се промъквам покрай задните дворове на съседите. Не смея да се приближа от отсрещния бряг на канала, за да не ме види някой. По едно време дълго стоя неподвижно и мръзна, защото задействам охранителната лампа на нервен собственик на къща. Порязвам ръката си на бодливи храсти, докато си проправям път през гъстата растителност. След много време най-после съзирам очертанията на „Мари-Роуз“ в мрака. В тази част на Лондон е тъмно и много тихо — скрито, запустяло място, което е идилично на слънчевата светлина, но нощем придобива заплашителни нюанси. Каналът до мен прилича на езеро нефт. Прикляквам и стоя така, докато краката ми се схващат. Изненадвам бродеща наоколо лисица, която минава покрай кошер за пчели. Водата лениво се плиска в дъските на яхтата. Тъмните люкове показват, че на борда няма никого. Макс и Маркъс ще се върнат чак другата седмица и няма да имат нищо против да я използвам. В чантата ми е ключът от големия катинар на вратата пред мен — привилегия на хазяйката.