Али Найт - Лъжи

— Деца? Добре?

Слагам ръка на рамото й и кимам. Отварям чантата си и изваждам портмонето си.

— Виж, имам нова снимка. — Правена е преди два месеца. Изглеждаме идеално — спокойно и любящо семейство.

Роза засиява.

— Красиви! Ти голяма късметлийка!

— Роза, трябва ми нещо важно. — Говоря бавно. Тя кима внимателно. — Имаш ли ключове за апартамента на Лекс? — Роза се мръщи. — Имаш ли ключове за къщата на Лекс? — Имитирам превъртане на ключове в ключалка.

— Да, госпожо Форман, аз чистя къщата му.

Кимам въодушевено. Веднъж Джон ми каза, че Лекс прекарва всичките си разходи, дори почистването на апартамента си, през счетоводните книги, за да намали данъчните си задължения. Добрият стар Джон.

— Знам. Може ли да ми дадеш ключовете? Утре е рожденият му ден и ще правим купон — изненада в дома му.

Роза гледа недоумяващо.

— Забава. Аз ще направя торта, ще сготвим много храна, а после ще угасим лампите и когато Лекс дойде и отвори вратата, всички ще изскочим и ще извикаме: „Изненада!“. — Жестикулирам като мим в лош водевил. — Може ли да взема ключовете ти? Ще ти ги върна по-късно през седмицата.

Отнема й няколко минути, за да си преведе наум думите ми, и после лицето й разцъфва в усмивка.

— А, госпожо Форман, добра идея!

Роза се приближава до закачалката, където са чантата и палтото й, преравя ги и изважда връзка ключове. Те проблясват на сухата ми длан и аз чувствам първите тръпки на вълнение на зова към действие.

Вратата на Лекс се отваря безшумно. Лъскавите стоманени панти работят много по-добре от тези на моята външна врата, която винаги заяжда след дъжд. Не съм идвала тук. Лекс никога не кани гости или домашните му забавления не включват мен. Докато се качвам по стълбите и влизам в мансардното пространство, решавам, че е второто. Мястото е огромно, с ниски кожени дивани, мощни прожектори, големи, странни творби на модерното изкуство, килим от телешка кожа и кухня с бар. От контейнера за отпадъци се разнася неприятна миризма. Роза и колежките й трябва да почистят.

Оглеждам плочките и претърсвам шкафчето в банята. Там няма нищо изненадващо, но в малък вграден долап зад тоалетната намирам лепило за зъбни протези. Слава богу. Лекс знае, че една двайсет и пет годишна жена ще намери това за още по-смущаващо от крем против хемороиди.

Започвам да се наслаждавам на незаконното си влизане. Отварям бутилка бира от хладилника и започвам да ровя в бюро, отрупано със записки за кампанията му по интернет. Смятам за интересен начина, по който работи умът му. Идеите му са свързани с надраскани линии, забележките са написани отстрани в полетата и въпросителни знаци съкращават други мисли, които не са развити. В бюрото има дебела папка с договори — изкупуването от КПТВ, самозалепващи се листчета към страници, в които се споменава за ускоряване, и куп страници с подклаузи и списъци със спорни точки. Бележникът му е изписан и аз го прелиствам, когато забелязвам на масата нещо, което наричат конзоли в списанията за вътрешен дизайн. Взимам видеокамерата „Панасоник“, все още в кафявата си опаковъчна хартия за доставка, и я обръщам. Камерата е скъпа, цифрова и безжична. Има пакет медийни карти в пластмасови кутийки. Разопаковам всичко и го слагам в чантата си. Лекс няма да има нищо против, ако ги взема.

Докато махам картонената кутия, от спалнята се чува шум, който ме смразява. Звъни мобилен телефон. Звъни дълго и аз стоя неподвижно в апартамент, който не е мой, с очи, приковани в открехнатата врата. Телефонът престава да звъни и настъпва тишина. Той е тук и чувствам вина, че съм нахлула в личното му пространство. Но в апартамента не се чува шум от друг човек. Приближавам се до спалнята, бавно бутам вратата с един пръст и я гледам как безшумно се отваря.

Лошата миризма се разнася от теб, Лекс.

Той лежи под неудобен ъгъл на леглото и гледа към тавана. Едната му маратонка се е изхлузила и е паднала с подметката нагоре на килима. Главата му е сълзяща, кървава каша там, където е бил ударен с нещо тъпо и тежко, и очите му са втренчени в празното пространство. На врата му е увито два пъти бяло въже с окъсани краища. Целият е в синини. Борил се е до края.

Едва не подскачам, когато мобилният му телефон пиука с пристигащо съобщение. Дишам бързо и на пресекулки. На път съм да изпадна в паника и това ме подтиква към действие. Не виждам телефона му и осъзнавам, че Лекс лежи върху него. Пъхам ръце под тежкия му гръб и се взирам съсредоточено във вратите на гардероба, за да избегна очите му. Измъквам телефона, който обаче е заключен с парола и не мога да се добера до тайните на Лекс. Избърсвам го и го оставям.