Али Найт - Лъжи

— Ако Лекс дойде тук, не го пускай в къщата. Обади се на полицията.

— Той мисли, че е набеден.

Бавното полюшване спира.

— От кого?

— Изглежда, има много кандидати. Най-вече ти.

Пол изругава тихо:

— Проклетият Лекс! Винаги е имал голямо въображение. Не иска да говори с мен по телефона. — Той поглежда часовника си. — Отбягва мен и всички други в офиса. Не знам защо.

Ливи иска да покаже Лекс и Джери в следващия епизод на „Време за престъпление“. Все още не сме открили Джери и никой няма представа къде е отишъл, но Ливи смята, че без него на предаването му липсва драматизъм.

Пол недоволно изсумтява.

— Бонакорси наскоро излезе от затвора. В предаванията трябва да се предположи къде е отишъл. Едва ли има много приятели. — Той става. — Ако не внимава, и Лекс ще остане без приятели като него.

Прокарвам ръка по умореното си лице.

— Лекс е много ядосан.

— Аз също!

— Не съди някого, ако не си бил на неговото място — отбелязвам.

— Аха, значи сега се опитваш да го разбереш! При това жена, която прощава трудно! Е, аз няма да му простя.

Спомням си думите на Лекс за ненадеждния партньор. Потърсиш ли усърдно, ще откриеш хиляди мотиви. Вкопчваме се в екзотични сценарии, защото те са много по-удобни, отколкото да повярваме, че близките до нас хора са способни на чудовищни престъпления. Но от опит знам, че в деветдесет процента от случаите истинският мотив е най-очевидният.

Джош вика нещо в съня си и аз бързам да отида да го успокоя.

Два дни след като баща му почина, Пол се върна на работа. Стоях на вратата, препречвайки пътя му, и го молех да си вземе още няколко дни. „Работата е единственият начин, по който ще го преживея — отвърна той. — Помага ми да запазя разума си.“ Тази сутрин ролите ни са разменени. Пол настоява да заведе децата на училище и че аз не трябва да излизам „в този вид“. Той дори вдига ръка и едва не посочва главата ми, сякаш през нощта там е израснало нещо странно, и всъщност донякъде се случи точно това. Джош ме поглежда, докато закусва. В ъгълчето на устата му са полепнали „Райе Криспис“ като мухи по добитък.

— Пфу! — обажда се той.

— Достатъчно добре съм, за да работя, само изглеждам малко странно, това е всичко — усмихвам се, но изпитвам болка.

Пол се приближава до прозореца в хола и дръпва завесата.

— Репортерите ще си помислят, че аз съм те ударил, като знам какъв е късметът ни.

— Там ли са вече?

— Не. Изглежда, не сме достатъчно важни, за да стоят на студа цяла нощ.

Махам с ръка за довиждане на Пол и децата и тръгвам да взема нещата си за работа, но не отивам там. Имам предчувствие и трябва да тръгна по следите му сама. Не спах през нощта. Лежах будна, загледана в пукнатина на тавана, и анализирах всяка подробност, която си спомнях за Джери. Един час, след като Пол заспа, аз слязох на долния етаж и прегледах видеодисковете с „Отвътре-навън“, старателно подредени на лавиците зад телевизора. Гледах части от епизоди и превъртах по-дългите откъси. Пасивното гледане е начин да престана да мисля за Лекс и мотивите му, страховете и гнева му. Три часа по-късно кратък разговор — всъщност една реплика между Джери и надзирател от затвора, ме накара да спра и след няколко минути влязох в интернет. В главата ми се зароди идея. След още два часа прерових шкафа в стаята на Джош и потърсих бинокъл. Бях оформила план — може би глупав и безразсъден, но все пак план. Конфронтацията с Лекс ме подтикна да действам. Ще му покажа каква съм хрътка.

И сега ме блъскат хиляди любители на конните надбягвания. Току-що съм платила на черно на човек с липсващ преден зъб изключително надута цена за билет с достъп до всички зони за фестивала в Челтънхам. Джери обича трепетното вълнение на конните надбягвания. Чух го да го казва в „Отвътре-навън“. Харесвал възбудената тълпа, ругатните и виковете, радостта и болката, всичко примесено в онези няколко напрегнати момента, когато конете се приближават към финала, и затова снощи се запитах дали ще устои на фестивала в Челтънхам след толкова много години. Освен това на видеозаписите видях, че той изпитва удоволствие от малките благини в затвора — нова книга в библиотеката, курс по готварство. Джери не търсеше внимание, а има ли по-добър начин да запазиш в анонимност присъствието си в тълпа от хиляди хора?

Докато обаче ме подмятат насам-натам, осъзнавам, че дори предчувствието ми да е вярно, доказването му ще бъде почти невъзможно. Радиоуредбата бълва неспирен и неразбираем шум, докато обявяват бегачите и ездачите за всяко състезание. Сложила съм си слънчеви очила, за да прикрия нараненото си лице, и се промъквам през развълнуваното множество, за да се опитам да се ориентирам. С карта в ръката. Два часа вървя около главната трибуна, оглеждам лицата и все по-често ме блъскат към шатрите с бира. Заложилите в надбягвания хора консумират езера от алкохол с невероятна бързина. Разговорите и смехът им стават все по-силни и груби с всеки изминал час. С мъка си проправям път до бара за шампанско на главната трибуна, защото е високо, заставам до прозореца и се вглеждам в огромната тълпа. Оттук поне има пространство, което да претърся. Махам слънчевите очила и изваждам бинокъла от чантата си. Лицата подскачат насам-натам и после се фокусират. Очите им са присвити. От наблюдателния си пункт виждам почти цялата писта, но има много хора, хиляди лица и пози, а аз търся само едно. Не знам как е облечен Джери или дали е променил външността си. Десетина минути по-късно сядам. Невъзможността да намеря един човек дори ако е тук, най-после е потвърдена.