Али Найт - Лъжи

Отнема ми часове да изпълня задачата. Приятелката е бъбрива и дрънка глупости, докато ми пуска видеозаписите. С Мелъди играли заедно в училищна пиеса, когато били петнайсетгодишни. Кадрите не са с добро качество, нито достатъчно интересни, за да се използват, и аз излизам от къщата без лентата. Вече отчаяно искам да се прибера у дома.

Пол ми се обажда, докато вървя по непознатите улици в този край на Югоизточен Лондон.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. — Това е меко казано. Имам пулсиращо главоболие и ми се вие свят. През целия ден съм изяла само един сандвич във влака. Храната тежи като цимент в стомаха ми и се тревожа, че може да излезе обратно по пътя, по който е влязла. — Пратиха ме за зелен хайвер.

Пол издава състрадателни звуци.

— Трябва да се върнеш у дома и да си починеш. Аз съм в Улидж на пристана за фериботи.

— Какво правиш чак там?

— Имах работа. Маркъс гледа децата. Трябва да си в леглото, имаш сериозен шок.

Благодаря му и се замъквам до пристана за фериботи. Раната ми блъска в черепа в същия ритъм, с който чантата ми се удря в хълбока. Може би решението да не ходя в болница беше необмислено и прибързано. Пристигам и виждам Пол, който се е подпрял на перилата. Той ме прегръща и взима обемистата ми чанта.

— Не трябваше да ходиш на работа днес. Не си добре.

Облягам се на рамото му, но той ме хваща за ръцете и се усмихва.

— Но само каква работа си свършила с Джери! Защо не ми каза, че ще го търсиш?

Опитвам се да повдигна рамене безразлично, но се радвам на одобрението му.

— Не знаех дали ще го намеря.

— Ливи е смаяна.

— Нима? Не звучеше така по телефона.

— Я стига! Знаеш каква е Ливи. Няма да го каже, но го мисли.

— Предполагам, че си прав.

— Но, Кейт, мисля, че е важно в бъдеще да не правиш такива неща, без да ми кажеш. Може да е опасно. Не искам да ти се случи нищо лошо.

Намръщвам се. Раната ми пулсира. Готова съм да призная поражението си.

— Да, прав си. Къде е колата?

Пол кима към другия бряг на реката.

— Ей там. Ще трябва да вървим пеша.

— Не може ли да вземем ферибота? — Грохнала съм от умора и искам да седна.

— Фериботът спира да плава в осем. Хайде, другият бряг се вижда. — Той ме хваща под ръка и се отправяме към кръглата тухлена сграда, където е входът на тунела в Улидж. Пол тръгва надолу по стълбите.

— Може ли да слезем с асансьора? — питам и натискам бутона. Краката ми са натежали като олово.

— Виж. Не работи. — Пол сочи бележка, залепена на стената. — Хайде, къде отиде авантюризмът ти?

Тръгвам след него, тъй като съм свикнала Пол да взима добри решения и съм твърде изтощена, за да измисля нещо друго, въпреки че поглеждам ръждясалите перила и слизам, без да се държа за тях. Спускаме се по тясното, извито стълбище. Главата ми се замайва и забавям крачка. Пол се скрива от погледа ми. Пътят надолу изглежда дълъг. Мирише на лошо.

— Пол? — Той не отговаря и не чувам стъпките му по металните стъпала. — Пол?

Забързвам надолу след него и сякаш в отговор на признанието ми, че се страхувам, косъмчетата на врата ми настръхват. Изпъшквам и се спъвам. Обръщам се, очаквайки нещо ужасно, но там няма никого.

„Стълбището има сто стъпала“ — пише горе. Извървяла съм може би шейсетина, малко повече от половината. Искам да се върна, да пътувам мъчителните километри до дома си с влак и автобус и да изляза на смразяващия въздух, но сънливата топлина на колата е наблизо и мога да спя като дете, докато Пол ме кара към удобствата на дома ни. Хващам се за перилата, движа крака, колкото мога по-бързо като боксьор с въже за скачане и хуквам надолу по стълбите. Има опасност да падна и ще бъде лошо, ако го направя, но страхът се е загнездил в главата ми. Профучавам покрай последния завой и спирам задъхана.

Пол стои до шахтата на асансьора. Изглежда сериозен. Държи чантата ми в извивката на лакътя си и синята папка на Мелъди се подава отгоре. Нямах време да направя нищо с нея, но той може би я е видял и е разбрал откъде е.

— Имаш ли да ми кажеш нещо, Кейт? — пита, докато се опитвам да си поема дъх. — Защото не ми е приятно да си мисля, че имаме тайни един от друг. — Премества ръце и чантата ми изшумолява. Ъгълът на картонената папка стърчи от кожата като платно в бурно море. Не съм в състояние да отговоря. Очите му са студени, докато се гледаме мълчаливо. — Да вървим.

Обръщам се и преглъщам слюнката, която се е образувала твърде бързо в устата ми. Тунел със слабо и примигващо осветление води встрани и надолу на голямо разстояние, а после отново се издига и е невъзможно да се види краят му. Перспективата играе номера и пътят отпред изглежда все по-малък и тесен с всяка измината крачка. Латентната ми клаустрофобия свива стомаха ми. Сами сме. Живея в Лондон повече от половината си живот. Мама не го разбира и го нарича „страшно, мръсно място“, но аз го обичам. Това е най-анонимният град в света. Където и да отидеш, има тълпи — удобството и прикритието на чужденците. Никога не съм се страхувала — забележително постижение за такъв голям град, защото никога не съм била сама. Но тук долу в тази гробница сме само Пол и аз. Никой няма да чуе писъците ми. Никой „с всичкия си“ (както би се изразила майка ми) не би дошъл тук в девет и половина вечерта.