Али Найт - Лъжи

Ще довърши ли плана си и ще убие ли майката на децата си, която удобно му предостави алиби? Точно тук и сега? На пристана за фериботи нямаше никого, когато се срещнахме, защото фериботът беше спрял. Не ме видя жива душа. Минувачите по улицата не поглеждаха към мен. Може би е дошъл незабелязано, странник в част на града, където никога не ходим, далеч от дома ни. Думите на Лекс отекват като мантра в главата ми: „Някой ме е натопил“.

На курса по провеждане на разпити гледах много полицейски видеозаписи на заподозрени, обвинени във всевъзможни престъпления, от кражба в магазина до убийство. Престъпленията от страст бяха най-страшните (мъж, който беше пребил до смърт майка си с железен лост; жена, наръгала сестра си близначка тринайсет пъти с кухненски нож), но за мен във всичките имаше някаква разбираема откровеност; страстите, отприщени от човешката чудовищна половина, експлозивният гняв, който вероятно се таи във всеки от нас. Убийците бяха завладени от мимолетна лудост, която ги беше осъдила на самоубийствено бдение на годишнините от смъртта, защото онова, което бяха извършили за част от секундата, щеше да ги преследва до края на живота им. Но да набедиш някого изисква най-тъмното от тъмните сърца, защото е планирано.

— Тук долу е ужасно, нали? — пита Пол и се приближава до мен. Спирам и опирам гръб на извитата стена със студени плочки. — Може много да се уплашиш, Кейт. Не идвай тук сама. — Той бръква в джоба си и дъхът ми секва.

Пол прави още една крачка към мен. Едната му обувка изскърцва в тишината. Втренчвам се в лицето на съпруга си и в този миг думите от сватбената ни церемония изплуват в паметта ми с яснотата на камбана в неделно утро. — „Да обичам онова, което знам за теб, и да вярвам в онова, което още не знам.“ Какво обаче знам? Пол, лежа до теб от десет години, знам къде се стича потта ти, когато изпитваш оргазъм, помня изражението ти, когато изваждаха децата ни от изтерзаното ми тяло, виждала съм те да ходиш по голяма нужда, да повръщаш и да крещиш от болка. Познавам спазмите на мускулите ти, когато заспиваш, къде текат сополите ти, когато от време на време скръб помрачи слънчевия ти характер, чувствам най-съкровените ти страхове и се смея на най-арогантните ти предположения. Знам, че искаш да бъдеш кремиран, а не погребан в пръстта, и че се надяваш, че Джош и Ава, вече изтънчени и добре образовани възрастни хора, и аз да застанем на някоя поразително красива скала в Девън и да разпръснем пепелта ти на западния вятър.

Споделила съм живота си с теб, създала съм два нови живота с теб и очаквам да завърша живота си с теб. Прекарала съм неизброими часове с теб, но докато стоя тук, дълбоко под реката, която тече през града, където живеем с теб, осъзнавам, че изобщо не те познавам.

Не разбирам на какво си способен и не проумявам намеренията и мотивите ти. Може да ме убиеш или да ме прегърнеш, вече не знам. Разрушихме доверието между нас. Аз излъгах заради теб, лъжесвидетелствах в усилие да запазя идеалния ни живот, оставих Лекс на съдбата му… О, Мелъди, съжалявам. Тогава мислех, че изборът не е мой.

— Имаш такъв вид, сякаш ще припаднеш. — Пол изважда кърпичка от джоба си и ми я подава. Вдигам я към лицето си като бял флаг на капитулация. — Хайде, облегни се на мен и да излизаме оттук.

Най-после стигаме до другия край на тунела и аз дори не успявам да изпъшкам, когато виждам табела, че асансьорът на северния бряг на реката също не работи. Влача се по безкрайното стълбище и заобикалям локви урина. Дланта ми мирише на кръв от ръждясалите перила.

— Почакай тук. Ще докарам колата — казва Пол горе от изхода. — Не искам да вървиш повече.

Отпускам се на ниския зид и Пол ми дава чантата.

— Ще ми донесеш ли вода? Ей там има магазин.

Той тръгва по улицата към „Шоп енд Сейв“, който работи до късно, и се скрива под неоновия знак. Изваждам мобилния си телефон и визитката на О’Шей и набирам номера й. Разговорът ни е кратък. Казвам й, че искам да променя показанията си и накратко обяснявам защо. Долавям ликуваща нотка в гласа й. Работата е свършена, мисли си тя. Стоя на същото място, когато Пол се връща.

Сядам на предната седалка и заспивам, преди да стигнем до края на улицата.

Те дойдоха рано сутринта, докато Пол изваждаше пликчето чай от чашата си. Ава хукна да отвори вратата и те тръгнаха по коридора, докато излизах да ги посрещна. Бяха много — О’Шей и Уайт, няколко цивилни полицаи и още няколко в униформи, нахлуха в кухнята и О’Шей съобщи на Пол, че го арестуват. Когато той попита защо, те отговориха: „В светлината на новата информация, която получихме“. Пол се обърна към мен и ме погледна безмълвно, като още държеше капещото пликче чай на лъжичката си.