Али Найт - Лъжи

Повдигам рамене.

— Тук има само застроени една до друга къщи. Трябва да плуваш по канала, за да влезеш отзад. — Потрепервам. — Никой с всичкия си не би го сторил.

— И аз мисля така. — О’Шей оглежда прозорците на кухнята, безразлична към разнебитените им ключалки и липсата на една. Тя работи в свят, където вярата в логичното няма да те спаси или предпази от злобата и насилието. — Наистина ще трябва да е луд. Няма да го искате в дома ви при децата…

— Никой на тази улица не е бил обиран най-малко от двайсет години. Имате ли цигара?

О’Шей свива устни.

— Отказах ги преди пет години. — Тя проявява милост към мен. — Бен, би ли дал цигара на госпожа Форман?

— Разбира се. — Той изважда пакет и ми го дава. Докосването до цигарата ми действа успокояващо. О’Шей се втренчва в мен. Подлага ме на емоционален тест. Запитвам се колко ли хора са се провалили на този тест през годините.

— Откъде ви е нараняването? — Тя посочва насиненото ми слепоочие.

— Лекс блъсна колата. Бях вътре.

— Кога се случи това?

— Преди две вечери. Беше много ядосан.

— Знаем ли за случая? — троснато казва О’Шей на Самюълс, който поклаща глава и се намръщва. — Бил е ядосан? Защо?

— Мислеше, че е набеден за убийството на Мелъди.

— Кой го е набедил?

— Пол, Джон, аз, всичките. Говореше несвързано. Вероятно беше пиян.

— А вие мислите ли, че е набеден?

Дръпвам дълбоко от цигарата.

— Лекс е разглезен. Когато нещата не вървят така, както той иска, обвинява другите.

— Защо Пол е убил Мелъди?

— Не знам дали я е убил. Не съм казала, че я е убил! Просто не разбирам историята с кучето… Вече не знам на какво да вярвам и на кого да имам доверие… — Започвам да гриза ноктите си. Тялото ми се изпълва с безпокойство заедно с цигарения дим. Отново си спомням думите на Лекс по време на лудешкото ни пътуване. Непрекъснато обвиняват невинни хора. Да не дава Господ да греша.

Двамата се втренчват в мен.

— Съпругът ви има ли любовница?

— Не знам.

— Изкажете предположение. Другите го правят.

— Не знам!

— Изневерявал ли е в миналото?

— Не и с мен.

О’Шей повдига учудено вежди.

— Пол беше женен. — Навеждам глава. — Тогава се влюбихме.

Тя мълчи и усещам, че Самюълс изпитва удоволствие от неудобството ми.

— Къщата ви е прекрасна, Кейт. Имате завиден начин на живот. Съпругът ви има ли някакви парични проблеми, финансови затруднения?

— Не.

— Откъде знаете?

— Виждам банковите извлечения. Имаме обща сметка.

— Какво се случи, че ви накара да промените историята си, Кейт?

Поглеждам избуяващата градина, която се оживява с настъпването на пролетта. Виждам червения покрив на къщата на Ава Уенди.

— Чували ли сте за „ефекта на ореола“?

— Не.

— Социолозите използват този термин. Ако някой е особено привлекателен физически, ние останалите погрешно предполагаме, че и всичките му други черти са привлекателни. Мислим, че този човек е по-принципен от обикновените на вид хора, по-добър приятел и по-честен. Необикновената му красота ни прави слепи за недостатъците му. Предполагам, че известните хора, актьорите и манекените предизвикват такава реакция в хората. — Съзирам чорапите на Пол върху кухненския плот. Единият още е издут във формата на крака му. Дори краката на съпруга ми са красиви. — Вече не мога да преценявам сама. Искам някой друг да го потвърди или отрече.

— Искате да кажете, че Пол го е направил, но повечето хора мислят, че не е той?

— Казвам, че не знам. Искам да знам истината. Това е единственото ми желание.

— Но защо променихте решението си?

Смачквам цигарата в чиния, пълна с трохи.

— Лекс и аз често не сме на едно и също мнение, но онази нощ го съжалих. Ако не го е направил той… Защото не мога да гледам децата си в очите, ако се съмнявам, и защото…

— Какво, госпожо Форман?

Каня се да кажа, че се страхувам за живота си, но осъзнавам как ще се изтълкува това. Казах достатъчно.

— Нищо.

О’Шей притиска папка до гърдите си, както човек държи бебе, и аз се запитвам дали кариерата е нейното дете.

— Какво ще стане сега?

— Колегите ще останат тук през по-голямата част от деня. Може да се наложи да се подпишете за някои неща, които ще вземем. — Тя става.

— Къде отивате?

— Ще разпитам господин Пол Форман.

Самюълс я изпраща до колата и ме оставя сама в кухнята. Някъде се трясва врата и вибрациите запращат единия чорап на Пол безшумно към плочките на пода, където веднага го стъпква полицай, който идва от градината.