Али Найт - Лъжи

— Ще бъдеш ли тук довечера? Може да се наложи да се върнем по същия път.

— Единият от нас вероятно ще бъде тук. Ще дойда да ви взема, за да не дърпаш лодката с въжето с децата и багажа. Но няма да можем да го правим дълго, защото заминаваме на ски в Австрия.

Позволявам си да си представя приятната картина как Макс и Маркъс карат ски, докато гледам тъмния канал.

— Маркъс, боя се, че полицията ще дойде тук утре, вероятно с водолази. Ще претърсват канала. Съжалявам, ако ще ви безпокоят.

Той се усмихва. Зъбите му биха накарали Том Круз да се тюхка за металокерамиката си. Помага ни да слезем на брега.

— Може да побъбрим за екипировката. Обичам да се гмуркам. Ще ги държа под око.

— Благодаря ти за разбирането.

Маркъс прави нещо изненадващо — протяга ръце и ме прегръща. Спонтанният му жест на съпричастност предизвиква сълзи в очите ми. Дълго стоя вкопчена в него. Гърдите му са по-твърди от тези на съпруга ми.

Когато се разделяме, лицата на децата ми са като на бухали.

Докато минаваме през училищната порта, долавям шушукане. Виждам допрени една до друга глави и ръце, вдигнати пред устата. Хора, които не познавам, ме поглеждат и после се втренчват някъде покрай мен. Предполагам, че това означава да си известен. Ние официално сме семейство в беда. Сара слага ръка на рамото ми и поздравява децата.

— Ще ви взема след училище, нали? — пита ги тя и те кимат, а после ми прошепва: — Има ли репортери пред дома ти?

— Да. Маркъс ни докара с лодката през канала.

— Чудесно. Не забравяй, че всичко това няма да продължи дълго, Кейт. Някога работех за народен представител, когото арестуваха за подкуп. Три дни пред кабинета и дома му имаше трийсетина души и после изведнъж се изпариха. Няма дори да си спомниш името му, ако ти го кажа.

— Не съм сигурна дали това ме кара да се чувствам по-добре.

Сара ме притиска до себе си.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо повече.

— Благодаря. Ще дойда да взема децата след работа.

— Добре.

Докато изляза от игрището, вече съм превключила на работен режим. Движа се с подновена целенасоченост по пистата с препятствия от бебешки колички, прощъпалници, тротинетки и засмени майки, когато усещам пръсти, които стискат ръката ми. Елоуид. Отърсвам се от тях, сякаш са паяк, който пъпли по палтото ми.

— Знаех, че това ще бъде единственият начин да те хвана, и предполагам, че няма да направиш сцена тук. — Тя ме улавя под ръка и се усмихва снизходително на момченце, която се блъска в коляното й.

Елоуид е права — човек не изпуска нервите си в училище, особено ако си майка в беда, и тръгваме заедно, пародия на стари приятелки.

— Отивам на работа, затова ме остави на мира.

— Само след като чуеш какво ще ти кажа.

Хуквам по стъпалата на метростанцията, но тя ме догонва.

— Не съм била в дома ти. Защо си толкова убедена, че съм била там, за бога?

Изсумтявам, докато прокарвам билета си през автомата.

— Да речем, че съм наблюдателна. Оставила си визитка.

Елоуид ме гледа недоумяващо.

— Чаени чаши и лъжичка — обяснявам. Съзнавам колко абсурдно звучат думите ми, докато ги изричам, и изведнъж започвам да се съмнявам дали не съм си въобразила всичко.

— Чаени чаши?

Качвам се във влакчето и намирам свободно място. Елоуид сяда до мен.

— Начинът, по който ги беше поставила. Разбрах, че си била ти.

— Учената, трезвомислеща Кейт ме блъсна на масата заради някакви чаени чаши?

— Ти пък какво знаеш! — Сприхава съм и твърдоглава, за да прикрия съмненията си, и твърде късно осъзнавам, че тя вероятно го е разбрала веднага. Елоуид получава откази от знаменитости всеки ден в живота си и моите лъжи са не по-малко прозрачни.

Тя сигурно ме е съжалила, защото не настоява да говорим повече на тази тема.

— Знам, че Пол не е направил това на лицето ти. — Двете се обръщаме една към друга. — Виждаш ли? Знам. И не е убил Мелъди. — Елоуид ме гледа с интересните си очи. Сложила си е тъмносин шал, който подчертава цвета на ирисите й и те блестят във виолетово. Тя оправя модната маркова чанта на рамото си — несъмнено безплатна придобивка от работата й — и аз мигновено пожелавам чантата. Като я гледам на нея, ми се струва, че животът ще бъде по-лъскав, ако чантата е преметната на моето рамо.

— За теб е лесно да се правиш на героиня и да виждаш миналото в черно и бяло и розово. Не трябва да мислиш за обърканите противоречия и компромисите на един осемгодишен брак, нито за деца.

— Колкото и да си убедена във вината му, грешиш.