Али Найт - Лъжи

Пол тръгва и вървим сковано един до друг.

— Мисля, че Темза започва някъде тук.

Отново преглъщам. Слизаме все по-надолу. Асфалтовата пътека се спуска под малък ъгъл.

— Чудя се колко ли тежи водата над нас.

— Може ли да говорим за нещо друго? — питам.

Той го прави нарочно, опитва се да ме уплаши.

Всеки си има ахилесова пета и моята е водата. Не мога да плувам. Това е едно от уменията в живота, което така и не овладях, като свиренето на някой инструмент или умението да готвя. Водата ме ужасява и удавянето е най-страшната смърт, която мога да си представя. От дете сънувам кошмари, че се опитвам да надбягам цунами, тогава ги наричаха приливни вълни, и историите за водовъртежи ме разплакват. Пол знае всичко това, но пак се опитва да подръпне оръфаните краища на душевното ми равновесие.

— Представяш ли си, по време на бомбардировките през войната хората сигурно е трябвало да стоят тук долу цяла нощ. Имало е стотици хора.

Бързо сменям темата:

— С кого се среща в тази част на града?

— С изпълнителен директор от Би Би Си.

— Странно място за среща.

— Той пристигна със самолет на летище „Сити“ което е малко по-нататък по пътя от другата страна на тунела.

— Аха.

— Виж, вода! — Пол протяга ръка да докосне мръсните бели плочки, където се е образувала малка пукнатина, откъдето капе вода върху асфалта.

— Хайде да вървим. — Минавам бързо покрай него. Отчаяно искам да стигна до края на този безкраен подземен затвор, който блокира огромната тежест на Темза, течаща над нас. Господи, ами ако лампите угаснат?

— Ще бъде забавно, ако осветлението се повреди. — Пол държи чантата ми и се разхожда безгрижно.

— Престани!

— Какво, нямаш ли ми доверие, Кейт?

И после осъзнавам, че той смята да ми стори нещо лошо. В съзнанието ми нахлуват спомени за пикник в парка „Хампстед“ преди пет-шест години. Беше лято, поредица от задушни градски дни, които се запечатват в паметта, защото са редки и ценни. Беше привечер. Джош щапукаше насам-натам и Джеси беше там с приятелка, която с голямо въодушевление говореше за курса й по актьорско майсторство. Учели ги, че за да сплотят актьорите като група на сцената, се изисквало голямо доверие. Те трябвало да знаят, че могат да разчитат напълно един на друг. Било забавно и затова играхме в парка на светлината на залязващото слънце. Раменете ни бяха голи и вратовете ни лепнеха от пот.

— Хайде, Филоси, отпусни се по гръб в ръцете ми — подкани ме Пол. Колебаех се, стоях със скръстени на гърдите ръце и притеснено поглеждах зад себе си.

— Хайде! — Той отстъпи назад, увеличавайки разстоянието помежду ни. — Нямаш ли ми доверие? — Размаха пръсти, правейки ми знак да се оставя изцяло на него. Лицето му имаше слънчев загар и зъбите му блестяха.

— Разбира се, че ти имам доверие, но си много далеч. Не съм толкова висока.

— Ще те хвана — увери ме той и отново попита: — Нямаш ли ми доверие?

— Давай, Кейт — подкани ме Джеси. — Трябва да поемеш риска. Какво толкова може да се случи?

Затворих очи, застанах неподвижно, отпуснах се назад, чух „Мамка му!“ твърде късно и болезнено тупнах на земята с раменете напред. Лежах зашеметена. Ударът изкара въздуха от белите ми дробове.

Пол не ме беше хванал. Чух нервен смях и обезпокоени гласове, но се съсредоточих само в един — умоляващия глас на съпруга ми, който се извиняваше и се опитваше да ми обясни как нещата са се объркали.

— Мислех, че финалната част на падането е най-интензивната, и исках да изпиташ тръпка…

— Или страх! — обади се някой.

— И после да те хвана в последния момент…

— Тя ще те убие! — каза Джеси, поклати глава и се опита да ми даде чаша вино.

Повечето ни приятели приеха случката като смешна, но не и ние с Пол. Той знаеше, че ще бъда повече от физически наранена от грешката му, че ще изтълкувам в нея по-голямо значение за взаимоотношенията ни, че няма да я забравя и че колкото и да се мъча, ще ми бъде трудно да му простя.

Тунелът започва да се издига. Намираме се в най-дълбоката част на реката. Стъпките ни отекват в тясното пространство. Колко черно е сърцето ти, Пол! Наблюдавам наклонената му на една страна глава, правилния му нос, който съм целувала от всеки възможен ъгъл, отвесната линия, бръчиците, които са започнали да се оформят около очите му, които безброй пъти съм виждала да искрят от удоволствие. Палтото му е разкопчано както винаги. Той спира, обръща се и поглежда назад към пътя, по който дойдохме. Точно както се е надявал, тук няма никого. Наистина ли е набедил деловия си партньор и стар приятел и е убил Мелъди за пари, а не заради любов?