Али Найт - Лъжи

— Тя е в шок! — вика някой.

— Не съм.

Лекс изважда хартиена кърпичка и я притиска до раната ми.

— Изплюй камъчето, Кейт. Долавям накъде духа вятърът. Прикриваш го и ще разбера защо.

— Измъкнете ги от колата! Може да експлодира! — Вятърът отнася гласа.

Едва не падам през вратата и тръгвам залитайки към завоя. Лекс се обляга на предния капак на потрошената си суперскъпа кола. Изпитвам желание да смачкам нещо с голи ръце, но вместо това побягвам.

— Помогнете на горката жена! — вика някакъв мъж. Почти стигам до хълма, когато се сещам, че съм забравила в колата чантата си — и информацията от дома на Мелъди.

Обръщам се и виждам, че Лекс ме гони с чантата ми в ръка.

— Дай ми я!

Той ме поглежда победоносно.

— Може би трябва да я задържа, докато ми кажеш каквото искам да знам. — Лекс се е задъхал от прилива на адреналин, че е оцелял от катастрофата, и аз също.

Протягам ръка.

— Дай ми я.

— Каква улика ще ми кажеш срещу чантата, хрътко?

Обикаляме един около друг на банкета, дишаме учестено и мълчим. Изпаднала съм в силен шок и не съм в състояние да говоря.

До нас дотичва някакъв мъж и слага ръка на рамото на Лекс.

— Изчакайте линейката!

Приближават се още няколко души и нашата битка на воли е прекъсната.

— Трябва да научиш един важен житейски урок, Кейт. — Лекс вдига високо чантата, без да забележи светлосинята папка на Мелъди, която е само на няколко сантиметра от очите му. — Никога не заставай между човека и милионите, които той смята да спечели. — Хвърля чантата в краката ми и се обръща да се оправя с последиците от онова, което е натворил.

Веднъж в часа по биология в училище аз отгледах микроби. Изстъргах ги изпод ноктите си и ги наблюдавах как се размножават в петриево стъкло. Мустакатата госпожица Добс ми каза, че броят им се удвоява с всеки изминал час. Дребните мръсници бяха бързи. Взирам се в огледалото в банята и внимателно проследявам с пръсти раната на слепоочието си.

В огледалото се отразява лицето на Пол.

— За последен път ти казвам, Кейт, трябва да отидеш в болница. Може да имаш вътрешно разкъсване. Не мога да повярвам, че си вървяла пеша до вкъщи и не си изчакала линейката…

Мъча се да не му обръщам внимание и да остана сама, за да мисля за налудничавите тиради на Лекс. Бях глупава, съсредоточена в пениса на Пол и къде може би го слага, а сега в съзнанието ми се множат други вероятности с бързината на микроорганизмите върху кожата ми. И няма антисептично средство срещу тези идеи, никаква твърде странна вероятност, за която да не съм помислила.

— Според мен имаш сътресение. Не ме слушаш.

Поглеждам съпруга си, осветен от халогенните лампи на тавана на банята ни.

— Трябва да се обадиш на полицията и да съобщиш за случилото се.

Поклащам глава.

— Лекс все едно те е отвлякъл и се е опитал да те убие!

— Не беше така.

— Поведението му е важно за случая…

Затварям очи, за да се изолирам от всичко, и когато ги отварям, Пол ме слага на ръба на ваната.

— Ела тук. Слава богу, че си добре. — Той започва да масажира раменете ми и въпреки всичките години, които са изминали, сегашните ми подозрения и наскорошната отчужденост, чувствам тръпка при допира му, докато ме разтрива и премахва напрежението ми и насъбралия се в мен адреналин. Той духа на раната ми и по лицето ми започват да се стичат сълзи.

— Ще уплаша децата.

— Тихо. — Пол ме целува по косата. — Те няма да забележат.

Полюшваме се на твърдата керамика и това ми напомня за раждането на Джош преди девет години. Представлявах грозна пародия на онова, което бях чела в списания и прилежно си бях записвала на курса за бременни жени. На следващия ден влязох в банята, украсена с дръжки за безопасност, за които да се държат полумъртви жени. Пол трябваше да ме занесе дотам и на жълтия блясък на ярките лампи и под въздействието на непознати следродилни хормони аз седнах на ръба на ваната и се разплаках, че не мога да гледам бебе и няма да оправдая очакванията. Пол ме люшкаше и тогава. „Много се гордея с теб, Филоси“ — успокояваше ме той и прокарваше длан гърба ми — единствената част на тялото ми, която не ме болеше.

— Ти ще бъдеш страхотна майка. — След малко Пол спря да ме разтрива и се вгледа в окървавените ми дрехи. — Тези нощници са странни. — Той дръпна отворената отзад болнична роба. — Задникът ти се вижда от всички, които искат да гледат. Погледни! Има дори панделки. — Скарах му се, че ме кара да се смея, когато навсякъде ме боли. „По дяволите, кога ще може да го направим отново?“ — прошепна Пол. Прекарвах повечето си време под душа в банята с грапав под, опитвайки се да изпъдя Пол. Позволих си лукса да превъртя лентата напред четирийсет години и видях двама ни, прегърбени в луксозен старчески дом, където движещите се стълби и неплъзгащите се повърхности са задължителни, и си го представих как ме къпе тогава. По онова време светът беше достатъчно романтичен за мен, за да го виждам като сигурна реалност.