Али Найт - Лъжи

— Не го е познавала.

— Моля?

— Мелъди е била убита от някого, когото не е познавала.

— Изглеждате сигурна.

— Това е единственото обяснение, което мога да приема. — Чува се тихата мелодична камбанка на звънеца на вратата и тя въздиша. — По всяка вероятност е племенницата ми. Идва на смяна да ме пази. Гледа твърде много глупости по телевизията.

— Защо мислите, че е някой, когото Мелъди не е познавала?

— Дон изследва ракови клетки — след кратко мълчание отговаря госпожа Греъм. — Мелъди не откриваше лекарство против Алцхаймер. Тя беше много умна и можеше да завърши медицина или право. Да прави неща, с които реално да помага на хората. Не харесвах предаванията на Мелъди и не споделях мечтите й. Тя влагаше усилията си в работа, която беше… повърхността, дори глупава. Бил е непознат, някой луд. — Гласът й става твърд и издава чувствата, които тя усилено се мъчи да овладее. — Отказвам да повярвам, че Мелъди е умряла заради предаването й или някакво друго риалити шоу. Не може да е така. И без това цялата история е прекалено мрачна.

— А другите аспекти от живота й? Гаджета…

— Мелъди нямаше гаджета. Работеше. Само това правеше.

— Доколкото вие знаете.

— Полицаите настойчиво ме разпитваха на тази тема, сякаш всички бяхме актьори в някаква ужасна пиеса от петдесетте години на миналия век. Израснала съм в този период. Тогава наистина имахме тайни. Мелъди живееше у дома, защото й харесваше. Пестеше, за да си купи апартамент. Открито говореше пред нас за наркотици, секс и други неща. Сега нищо не може да ни шокира. Останали ли са някакви тайни?

Изпитвам възхищение към госпожа Греъм заради убедеността й, но тя греши. Има много тайни. Съмнявам се дали ще остане доволна, ако например научи, че дъщеря й се е срещала с женен мъж, но не настоявам. Онези, които наскоро са загубили близък човек, имат специално място сред останалите — уважават ги и се страхуват от тях. Отново се чува звънецът на вратата, този път по-настоятелно.

— Да пусна ли племенницата ви да влезе, като си тръгвам?

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

На стъпалата пред къщата стои едра жена със слънчев загар и ботуши с високи токчета. Ръкуваме се и тя казва, че е братовчедката на Мелъди.

— Тя добре ли е? — прошепва жената и наднича в къщата.

— Не съм сигурна.

— Мама казва, че леля още не е плакала. Нито веднъж. — По лицето й потича черен грим. — Това не е нормално, нали? — Братовчедката внимателно избърсва очи с пръст с изящен маникюр и го оглежда за черни следи. — Как мога аз да плача за Мелъди, а тя да не плаче за собствената си дъщеря?

— Няма йерархия в скръбта.

— Но в това семейство има — заявява тя и подсмърча.

Давам й пакетчето си носни кърпи и тръгвам към метрото. Завивам зад ъгъла и проверявам телефона си. Виждам, че съм пропуснала няколко обаждания и че съм получила съобщение от Ливи. Хуквам. Трябва да се върна в офиса.

Когато се връщам, Ливи вече е забравила защо ми е звъняла. Тя ме отпраща с ядосано размахване на конската си опашка и грабва телефона. Остатъкът от деня минава бързо и щом пада здрач, всички започват да затварят преносимите си компютри и да взимат чантите и палтата си. Приготвям се да си тръгна, подреждам бюрото си и бърша с хартиена кърпичка клавиатурата на лаптопа си. Шаина минава покрай мен, докато излиза.

— Чистачките вършат тази работа.

Кимам смутено. Старите навици умират трудно. Тръгвам си последна. Вината ми за дългата обедна почивка ме задържа на бюрото повече, отколкото е необходимо. Гася лампите, когато стигам до вратата, и коридорът потъва в мрак. Забързвам слепешком в неизвестното пространство. Нервна паника безразсъдно проправя пътеки в съзнанието ми. Сградата ме плаши. Изпитвам облекчение, когато излизам на проливния дъжд, който гърмящи божества на небето изливат върху нас. Отправям се към дома си, но след няколко крачки се обръщам. Улицата изглежда безлюдна, но малко по-нататък отново поглеждам през рамо. Усещам, че някой ме наблюдава.

Ускорявам крачка и рязко се обръщам. Тежестта ми пада върху предното стъпало и чантата се удря в крака ми. Предпочитам да се изправя пред страховете си, отколкото да изтърпя още мигове на безпокойство. Спирам колебливо. Дъждът прави по-тъмни сенките и мрачните ъгли. Неясен силует се отделя от стената и тръгва към мен.

— Винаги си готова да се бориш, малката — казва Лекс. — Трябва да поговорим.

— Говори ли с Пол?

Забързваме един до друг по тротоара.