Али Найт - Лъжи

— Била е много подредена… — започвам, но госпожа Греъм ме прекъсва:

— Мелъди? Напротив. — Тя поклаща глава. — Стаята й беше пълна с кашони, папки и купища тетрадки. Полицаите едва натъпкаха всичко в колата. Щом си тръгнаха, подредих стаята й за последен път. Така правят майките. Само това оставиха. — Госпожа Греъм взима светлосиня папка и ми я подава. — Може да се обадите в участъка и да ви дадат онова, с което са приключили.

Отварям папката и намирам стари касови бележки. Сърцето ми се свива и ми е трудно дори да благодаря.

— Дон не влиза тук. Започва да се задушава горкият, но на мен ми харесва. Мирише на нея — добавя жената.

— Имате ли представа кой е убил дъщеря ви?

Тя с нищо не показва, че е чула въпроса.

— Искате ли да видите любимите рози на Дон? Ранните сортове вече започват да цъфтят.

Връщаме се на долния етаж и минаваме през трапезария, която, изглежда, рядко се използва. Насочваме се към френски прозорци, водещи към градината. На масата старателно са подредени купчини листове и сметки за домакинството, а броевете на „Гардиан“ са започнали да образуват кула върху бюфета. Забелязвам обемист, старомоден компютър.

— Мелъди използваше ли този компютър?

— Да. Напоследък го използваше много. Обичаше котаракът да е в скута й, докато работи, и мисля, че и на него му харесваше.

— Полицаите прегледаха ли компютъра?

— Копираха всичко от него.

Хрумва ми нещо:

— Копирали са информацията, вместо да я прехвърлят?

Госпожа Греъм повдига рамене:

— Не мога да кажа. Дон сигурно знае.

— Госпожо Греъм, имате ли нещо против, ако прегледам някои папки? Убедена съм, че няма да продължи дълго. — Подготвям се за отказ, но тя изглежда доволна да ми помогне.

— Не. Желаете ли чаша чай?

— Би било фантастично. С мляко и две бучки захар, ако обичате.

Мелъди наистина е пазела всичко, защото папката й в семейния компютър съдържа стотици файлове, които обаче нямат имена, а само поредица от сухи цифри, сякаш са прехвърлени от друго място. Пъхам флашка в твърдия диск и копирам всичко. След няколко минути компютърът ме информира, че са прехвърлени хиляда и петстотин файла. Чувам, че госпожа Греъм трака с чаши в кухнята и облягам глава на ръба на масата. Мисията е безнадеждна. Няма да имам време да прегледам всичко. Полицията има екип компютърни специалисти с отменени почивни дни преднина пред мен. Слънцето се появява и веселите му жълти лъчи озаряват тънкия слой прах върху лакираната повърхност на масата. Гледам как прашинките танцуват с енергия, която аз не чувствам, и погледът ми се спира на нещо под компютъра. Инстинктивно го издърпвам с нокът и се появява видеодиск. На етикета са задраскани „Отвътре-навън“ и няколко дати и отдолу е написано „Кокетни крака“.

Госпожа Греъм влиза. Носи две чаши.

— Току-що намерих това под компютъра. На Мелъди е. Изглежда, е паднало отдолу.

Тя се приближава до мен и прочита надписа. Устата й увисва в ъгълчетата.

— Вземете го. Не харесвам това предаване.

Слагам диска в папката от „Форуд“, която съдържа скучните разходи, и я прибирам в чантата си заедно с флашката.

— А сега може ли да видя розите?

Излизаме навън и прекосяваме моравата.

— Тя се е съпротивлявала дори когато въжето е било увито около врата й…

— Много съжалявам…

— Борила се е. Наследила го е от мен, аз съм борец. Мелъди винаги искаше сама да си е господар. Не я обичаха.

Понечвам да възразя, но госпожа Греъм ме прекъсва:

— Родителите винаги говорят за децата си така, сякаш са идеални, но Мелъди съвсем не беше такава. Никога обаче не са я пренебрегвали.

— Говореше ли много за работата си във „Форуд“?

— О, непрекъснато. Говореше така, сякаш бяха едно голямо семейство.

Отпивам глътка чай.

— Всички знаем колко много се карат семействата. Хармонията често е мит.

Госпожа Греъм се мръщи.

— Може би. Отначало много й харесваше, но към края престана да говори за тях.

— О?

— Вероятно нещата са й идвали в повече. Трудно е да се каже.

— Кои неща?

Тя се вглежда в чашата си.

— Не мога да посоча нищо конкретно. Всеки поглед и жест се тълкува различно, щом се случи нещо такова.

Мълча, но тя не добавя нищо повече.

— Аз съм изследовател в криминалното предаване, което е по идея на Мелъди. Имаше големи надежди за шоуто. Посветили сме следващия епизод на дъщеря ви. — Госпожа Греъм въздъхва, сякаш е разочарована. Спираме до цветна леха и аз сменям темата: — Не знаех, че розите цъфтят толкова рано.