Али Найт - Лъжи

— Най-после нещо радостно! — Лицето на Черния облак се разтегля в една от редките й усмивки. — Искаме да вземеш интервю от Джери Бонакорси. Не му предявяват обвинения, затова той е чист. Трябва да го включим в предаването.

— Това ми харесва — спокойно отвръща Марика.

— Въпреки многобройните часове на отразяване на случая му рядко са му взимали интервюта — и са му задавали трудни въпроси. Изведи го от зоната му на удобство и може да получиш някоя изненада.

— Добре.

— Има проблем — обажда се Мат.

— Не искам да чувам за проблеми! — срязва го Ливи.

— Бонакорси се крие, след като полицията го разпита. Никой не може да се добере до него.

— Ние ще го открием. Направихме го известен, по дяволите, длъжник ни е!

— Свържете се с посредника му… — любезно предлага Марика.

— Той няма посредник — отвръща Мат. — Живееше в Южен Лондон, но сега се е скрил.

— Тъп, малоумен откаченяк…

— Защо не опитаме таблоидите? — казва спокойно Марика. — Те вероятно знаят къде е. Ще се обадя на моя приятел редактора. Той ще ни помогне.

— Страхотна идея, Марика! — Черните облаци на Ливи веднага са се разсеяли. — Трябва да включим Джери в предаването. Никакво „ако“ или „но“. Искам да го намерите, преди да започнат да ни излъчват в ефир, или ще… Не знам какво ще направя, но няма да е хубаво.

— Бонакорси не е ли опасен? — пита Шаина. — Дори да разберем къде е, той е осъден убиец и оказа съпротива при ареста, когато полицията го прибра. Четох една теория, че Бонакорси може би убива хората, които са го направили известен в „Отвътре навън“. Това е някакъв синдром, не си спомням как се казваше. — Никой не й помага, но Шаина продължава: — Сигурни ли сте, че искаме да се приближаваме до него дори ако го намерим?

— За бога! — сумти Ливи. — Слагаш каруцата пред коня! Нека първо да го открием, а после, ако се наложи, ще използваме допълнителна защита, когато го убеждаваме.

— С удоволствие бих го интервюирала — разпалено заявява Марика. — Той е много противоречива личност. В единия епизод на „Отвътре-навън“ го видях да иска „Жената евнух“ от библиотеката в затвора! Ще говорим за феминизма, преди да ни пуснат в ефир. Питам се дали е чел Бети Фридан.

Ливи изглежда разтревожена.

— Внимавай това да не стане преобладаващата тема в интервюто. Всички ще изключат телевизорите си.

Смехът на Марика е като мед върху препечена филия.

— Не забравяй, че се иска много учене, за да изглеждаш толкова глупав.

Смехът на Ливи е по-скоро кисел, но не по-малко сърдечен.

Рискувам и се усмихвам, но Ливи се обръща към мен и гласът й прозвучава заплашително.

— Кейт, ти спиш с врага.

Всички вперват очи в мен.

— Моля?

Погрижила съм се връзката ми с шефа да не е широкоизвестна.

Ливи изсумтява на възмутителната ми глупост.

— Ти си нашите очи и уши във „Форуд“. Пол познава Лекс по-добре от всеки друг. Намери нещо, което можем да използваме.

Кимам бавно и усещам как се изчервявам от срам заради всички тайни, които крия.

Съвещанието свършва и докато прибираме тефтерчетата, писалките и преносимите си компютри, Марика ме изненадва с въпроса си:

— Омъжена си за Пол Форман, така ли?

Кимам. Тя свежда тежките си мигли, а изящните й вежди се повдигат. Марика кима одобрително. Подготвям се за поредната проповед за възхвала на съпруга ми.

— Блазе му — казва тя и аз изпитвам желание да сграбча дребната й фигурка в майчинската си прегръдка. Марика ще бъде лека и пухкава като захарен памук.

Стоя в хола на убита жена, без да съм сигурна дали може да седна. Госпожа Греъм беше изключително учтива, когато й се обадих и казах, че съм от „Форуд“. Веднага ме покани, сякаш бях приятелка, която ще се отбие на кафе, но сега, след като съм тук, се чувствам неловко. Посещението ми не е светско и обедната ми почивка не е достатъчно дълга, за да го оправдая.

— Радвам се, че дойдохте днес. Трябваше да спомена по телефона, че в петък няма да е удобно. Тогава е погребението. Позволиха ми да взема тялото.

Сядам.

— Много съжалявам.

Госпожа Греъм има бледа кожа и добре оформена пепелявосива коса. Носи обувки със средно висок ток и червен костюм с пола. Не реагира на съболезнованията ми и ме гледа мълчаливо с големите си черни очи. Малко ме изнервя. Ще започна да дрънкам глупости, ако не внимавам.

— Донесох ви — или може би по-скоро за съпруга ви — нещо дребно. — Протягам ръка и й давам малко пликче. — Нов сорт.

— Рози. — Тя се усмихва леко и разклаща пакетчето. — Откъде знаете?