Али Найт - Лъжи

— Да, но той се е срещнал с нея в онази нощ, а не ни каза това в кръчмата, нали? В момента съм в състояние на шок, но…

— Астрид, много е важно да не говориш на никого за това, разбираш ли? — Пол насочва пръст към нея, за да наблегне на думите си. — Лекс не е на разположение и сега аз съм ти шеф. Не се знае колко дълго. Няма да говориш с репортери, нито с приятелите си, ясно ли е? — Тя кима. Мобилният телефон на Пол отново звъни. — Трябва да отговоря. — Той отива в хола и ни оставя сами.

— Премествала ли си нещо на бюрото на Лекс?

Астрид отпива още една голяма глътка вино.

— Не, нямах време. Той искаше да свърша куп неща, но знаеш, че съм много заета във „Форуд“… Искаше да отида в дома й… — Тя се навежда към мен, въпреки че сме сами, и дори поглежда през рамо. — Да взема някакви неща, които тя държала там, но не мога да го направя. Страшно е…

— Какви неща?

— Предполагам, че записи, документи. Той не каза точно какво… — Астрид млъква и се втренчва през прозореца на кухнята. — Кой е този?

Маркъс подава глава през задната врата. Държи бухалката за крикет и няколко клонки.

— Ще ги сложа в бараката с инструментите, може ли? Росата може да ги повреди.

— Благодаря.

Той млъква и мига като горско животно при вида на Астрид. Запознавам ги.

— Маркъс, това е Астрид. Астрид, това е Маркъс.

— Крикет ли играеш? — с лъчезарна усмивка пита тя.

— Понякога, с Джош… и с приятеля ми Макс. Е, и не само с него, а и с други хора…

Астрид продължава да сияе. Изпитвам съжаление към Маркъс, който нервно пристъпва от крак на крак, без да е в състояние да отмести поглед. Той е само на двайсет и две, Астрид, смили се!

— Брат ми играеше в „Канбера“. Каза, че било важно да поддържаш добре смазана бухалката си.

Адамовата му ябълка играе нагоре-надолу, докато Маркъс отстъпва назад от вратата. Астрид му маха с ръка и се приближава до прозореца да го гледа как върви из градината.

— Боже, колко е готин! — Тя се обръща и ме поглежда със скандализирано изражение. — Много си потайна, нали, Кейт?

Понечвам да възразя, но решавам, че не трябва да си правя труда. Харесва ми Астрид да си мисли, че това е възможно.

— Твоят тип ли е?

— Да, мамка му! Не съм виждала много англичани с такива рамене. — Тя набухва буйните си коси.

От хола се чува настойчивият глас на Пол.

— Виж, ако ще помогне, аз ще отида в дома на Мелъди — предлагам. — Няма проблем.

— Той е съвършен. — Астрид се обляга на плота. — Не се тревожи, аз ще отида.

— Но ти се чувстваш неудобно… — възразявам. — Сигурна съм, че си необходима в офиса. Утре ще бъде важен ден.

— Не. Това е моя работа. — Тя схваща бързо.

Кимам.

— Предполагам, че Сергей ще се справи с пресата и телевизионните компании. Те обикновено идват вкупом и тълпата ще бъде голяма.

— Аха. — Астрид вече внимава. Амбицията й се настройва за златна възможност. — Да, разбира се, че съм необходима в офиса. Ами, добре, ако нямаш нищо против.

— Няма проблем. Пол ще ми каже адреса. — Взимам чашата с виното си и се замислям за визитката на Мелъди, която скрих зад едни книги.

При споменаването на името на Пол Астрид се мръщи.

— Не, аз трябва да отида. Знам, че Лекс е извършил нещо ужасно, но е важно да останем професионалисти. Сега, след като Пол ми е шеф, длъжна съм да му помагам във всичко…

Тя вече мисли напред и планира как да се възползва, за да се издигне в кариерата си, и как детронирането на Лекс може да й помогне. Астрид е практична, както Лекс винаги е твърдял. Тя ще стигне далеч. Възхищавам й се, Астрид е типичен телевизионен служител, но… аз ще отида в дома на Мелъди.

— Астрид — прекъсвам я рязко и тя се стряска. — Искам да те питам нещо. — Скръствам ръце и придобивам вид на градоносен облак.

Големите й сини очи се втренчват в моите. Тя нервно навива на пръста си кичур от дългите си руси коси. Веждите й се повдигат в ужасено предчувствие от онова, което ще кажа. Чуди се каква ли недискретност съм разкрила и какво ли знам, а тя не. Изчаквам.

— Използваш ли гел за коса „Ози“?

Час по-късно й махам за довиждане, след като сме се прегърнали на стъпалата пред вратата. Обсъждахме косъмчета по пръстите на краката, най-добрите бои за коса, химични пилинги и мечтите й за телевизионна слава.

— Какво толкова си говорихте? — пита Пол, излизайки от спалнята.

— Неща, които не те интересуват.

Той поклаща глава.

— Имаш способността да говориш с всеки. Това е много недооценявано умение.

— Да — усмихвам се. — Кой се обади по телефона?