Али Найт - Лъжи

Отивам в градината. Късното следобедно слънце ме огрява. Чудя се дали майка разбира света по-добре от мен. В сърцето ми се преплитат подозрения, гняв и тъга. Градината ни скрива от хората отпред, които разплакаха деветгодишното ми дете. С Пол гледаме как Джош хвърля топка за тенис на Макс и Маркъс и търсим признаци на стрес в движенията и поведението на сина ни. „М и М“ са добре дошли и все още са единствените, които могат да откъснат Джош от компютъра и да го изведат на чист въздух. Те ни помагат да играем на щастливо семейство.

— Мислиш ли, че той е добре? — тихо ме пита Пол.

— Не иска да говори с мен. Много плака.

Пол сумти недоволно.

— Добро хвърляне, Джош! А смяташ ли, че разбира какво се е случило?

— Отчасти — отговарям и след кратко мълчание добавям: — Което е повече, отколкото аз разбирам.

Пол откъсва лист от най-близкия храст. Клончето се накланя към нас и се изстрелва назад с обвинително шумолене.

— Лекс очевидно се е срещнал с Мелъди да пийнат нещо. Видели са ги заедно в кръчмата до гората, където тя е била убита.

— Господи! Защо не е казал на някого?

Пол започва да прегъва листа в ръката си.

— Нямам представа.

— Той чукаше ли я?

Той ме поглежда предпазливо.

— Знаеш, че Лекс пробва с всяка.

— Не те попитах това, а дали той чукаше Мелъди.

Топката прелита над главата на Пол и Макс отива да я вземе. Той прелива от младост и енергия като светлозеления лист, който Пол е накъсал на парченца.

Мобилният телефон на съпруга ми звъни и той пуска на земята остатъците от листа.

— Не знам, Филоси. Вече не знам какво да мисля. О, боже, Астрид е. — Той отговаря на обаждането и се връща в къщата.

Тръгвам из градината и отивам при канала зад дърветата. Втренчвам се в безлюдната пътека покрай брега и се питам колко ли време ще отнеме на репортерите да разберат, че къщата ни се вижда оттам. Маркъс притичва по бермуди. На кръста му е завързан тънък пуловер.

— Маркъс, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се. — Той се опитва да ритне топката с босия си крак. Пристига и Макс, застава пред мен и слага ръце на кръста си.

— Пред къщата ни има репортери — казвам.

— Страхотно! — Той небрежно подхвърля топката от едната си ръка в другата.

— Е, не съвсем. Деловият партньор на Пол е арестуван. Работата е сериозна.

— Колко сериозна? — пита Макс и се почесва по ръката.

— Мислят, че може би е убил жена, с която е работел — отговарям и Маркъс подсвирва. — Ако видите някой да се навърта по пътеката край брега, ще ми кажете ли?

— Няма проблем. — Той пуска топката и аз я взимам. Обръщам я в ръцете си и проследявам с пръст извитите й бразди.

— Сигурна ли си, че всичко е наред, Кейт? — пита Макс.

— Не. — Хвърлям топката, колкото мога по-високо и силно и виквам: — Маса за пикник. — Топката отскача в дървената повърхност и рикошира като пинбол по плочите на пътеката и в стената на къщата.

— Хубаво хвърляне! — Макс е смаян.

— Репортерите по-добре да внимават или ще замеря и тях, само че с нещо много по-тежко. — Маркъс ме поглежда одобрително и аз се разтрепервам от вълнение като ученичка, наслаждавайки се на тръпката колко страхотно е дори за миг да те хареса някой, роден през 1988 година. — Всичко ще бъде наред, стига да стоят далеч от децата ми.

— Ще си отварям очите на четири — обещава той.

— Мисли за нас като за кучета пазачи в градината — добавя Макс и утешително слага ръка на схванатото ми рамо.

Влизам през задната врата и заварвам Пол в кухнята да се мъчи да се освободи от прегръдката на загорялата от южното слънце Астрид. Тя ме вижда и буйните й коси ме обвиват. Кихам, когато остър рус косъм погъделичква ноздрите ми.

— О, Кейт, колко е ужасно, нали? Само като си помисля, че пътувах с колата му!

— Е, дори и аз съм го правила.

— Да, но като си помислиш, че някой, когото познаваш, може да бъде толкова… различен от онова, което предполагаш.

— Да. — Пол завърта очи зад русия ореол на Астрид. — Искаш ли питие?

— Да, мамка му! Имаш ли розе?

— Не, съжалявам. Само бяло.

Тя сяда до масата и отпива голяма глътка като стригач на овце след десетчасова смяна.

— Знаете ли, като се замисля сега, той имаше странен поглед.

— Странен поглед? — Пол вдига глава от айфона си.

Астрид се разгорещява:

— Да. Малко зловещ…

— Моля те — присмива й се Пол. — Само го разпитват, не са го обвинили в нищо!

Тя поглежда недоумяващо съпруга ми и после мен.

— Полицаите не са казали, че Лекс го е направил — обяснявам.